Крайнолявото и статуквото се опитаха да спрат Луковмарш, за пореден път неуспешно.
За 16-та поредна година в София се проведе паметно събитие, почитащо историческата личност генерал Христо Луков, убит от дейци на БКП през 1943 г. Както и всяка година, това събитие поляризира обществото ни и предизвика ожесточени дискусии както онлайн, така и от страна на редица посолства, НПО-та и други влиятелни публични организации.
Малцина обаче си дават сметка какъв катализатор се явява Луковмарш за крайнолявото в страната, което вече е възродено и набира сили след десетилетия подигравки и изтикване в политическия ъгъл.
Как крайнолявото надигна глава?
Аз самият имам доста преки наблюдения върху развитието на крайнолявото в страната и като такъв бях интервюиран през 2014 г. за пространния доклад на Центъра за изследване на демокрацията „Радикализация в България: заплахи и тенденции„.
Спомням си, че основната тема на интерес и очакване на авторите на изследването беше за развитието на крайно дясното – национал-социалисти, националисти и футболни хулигани, както и информация за февруарските протести от 2013 г. Още тогава изказах тезата, че слабото и уж изключително маргинално крайноляво в страната се възражда бързо и е въпрос на време то да излезе от сенките и да се появи на улицата.
Луковмарш от години е забраняван, но поради спецификите на българското законодателство и конституция, позволяващи свободното събиране на хора с уведомителен режим и без изрично решение на кмет за прекратяване, организаторите всяка година провеждаха шествието.
През 2020 г. за пръв път кметът Йорданка Фандъкова забрани шествието и промени в последния момент събитието от шествие на събиране пред къщата на ген. Луков на ул. „Тракия“ 1.
Доколкото ми е известно, в цялата история на марша организаторите изключително стриктно са внимавали на него да няма забранени от българското законодателство символи, да няма пияни и дрогирани, да няма скрити лица, да няма оръжия и да се спазва предварително съгласувания с МВР маршрут.
С други думи, въпреки че на марша присъстват и български и чужди граждани, изповядващи национал-социалистически идеи, събитието би трябвало да може да се случва, тъй като не нарушава нито един закон и е мирно.
Тази година шествие обаче нямаше, полицията проверяваше изключително внимателно присъстващите и откровено пречеше на посещаемостта.
Като се започне от спирането за няколко часа на германски граждани, желаещи да посетят марша, смяна на часа, мястото и вида на събитието ден по-рано, както и проверки на лица, изглеждащи като отиващи на Луковмарш, той тази година бе изключително малоброен спрямо предишните пъти.
Разговарях с част от хората там, някои столичани, други от провинцията и всички заявиха, че целта им е само и единствено почитане паметта на ген. Луков, убит от дейци на БКП и незаслужено очернен като национал-социалист и антисемит.
И докато Луковмарш тази година може да бъде описан повече като неуспешен след силната намеса от страна на държавата и Столична община, то контра-шествието бе буквално най-голямото и посетено досега, надминавайки за пръв път националистическото събитие. И ако участниците в Луковмарш бяха гледани под лупа за минимални нарушения, не стоеше така въпросът с контра-протеста под надслов „Без нацисти по улиците ни 2020„.
Без предварително съгласуване с МВР и Столична община, тяхното шествие бе допуснато по централни улици и булеварди, блокирайки движението по основни пътни артерии.
Голяма част от участниците бяха със скрити лица – нещо, което изрично е забранено от действащото ни законодателство.
ЗАКОН ЗА ОГРАНИЧАВАНЕ НОСЕНЕТО НА ОБЛЕКЛО, ПРИКРИВАЩО ИЛИ СКРИВАЩО ЛИЦЕТО, обн. ДВ. бр. 80 от 11 октомври 2016 г.
Чл. 2. (1) На публични места на територията на Република България не се допуска носенето на облекло, прикриващо частично или скриващо напълно лицето.
(2) Публично място по смисъла на ал. 1 е всяко обществено достъпно място на територията на Република България
Чл. 4. (1) Облекло, прикриващо или скриващо лицето, са плътни или полупрозрачни дрехи, покривала, наметала, мрежести платки, маски или други подобни елементи, които прикриват частично или скриват напълно лицето.
(2) Лицето е прикрито частично при носенето на облекло, с което са закрити устата, носът или очите.
(3) Лицето е скрито напълно при носенето на облекло за цялостно закриване на лицето.
На въпрос към полицаите, направили кордон около протеста защо това се допуска нямаше отговор, освен дежурното „Обърнете се към пресцентъра на МВР“. Аз също не бях допуснат да вляза на шествието и да снимам отблизо, като причината бе, че „шествието вече е започнало“. Поради тази причина снимките ми са на един кордон отстояние и не успях да говоря с участниците пряко защо са там и за какво се борят. За щастие, познавам лично една част от тях и знам какви са техните политически виждания, така че мога да коментирам за тези участници.
Това събитие бе организирано от доста еклектична група формални и неформални организации от левия политически спектър.
Общото между тях е, че са съставени от млади хора, които не помнят комунистическия режим или последствията от него през 90-те години, радикални и с различни основни проблеми, но обеденени от общи врагове – капитализма и „фашизма“, както обичат да наричат всичко в политическото дясно, но визирайки най-често национал-социалистическите идеи.
Радикалното ляво в България през последните години може условно да бъде разделено в четири категории, макар и някои негови представители да попадат едновременно в повече от една категория: комунистическо ляво, анархистко ляво, ново ляво и зелено ляво. В този марш те излизат под името на неформалната политическа организация Антифа, която в много страни е уличната сила за натиск на левите.
Всички те са обединени от критика на капиталистическия икономически модел и подкрепящия тази система либерален политически модел, както и от загриженост за растящите социалноикономически неравенства в национален и световен мащаб.
Различават се обаче в предлаганите социални, икономически и политически трансформации и предлаганите средства и стратегии за постигане на социална промяна.
От една страна, ако използваме типологията на Ширό на идеологиите на XX век, според отношението им към държавната власт, новото ляво, анархистите и зелените клонят към лявото либертарианство, докато комунистическото ляво клони към авторитарен етатизъм.
Комунистическото и анархисткото ляво прегръщат идеята за революционен социализъм, основана на убеждението, че новото комунистическо общество трябва да бъде създадено чрез насилствено сваляне от власт на буржоазията.
Новото ляво и зелените не са толкова войнствено настроени и не отричат и дори масово насърчават постепенната промяна на обществото чрез парламентарна демокрация, копирайки тактиките на социалдемократите от предишни поколения. Като цяло, радикалното и извънпарламентарно ляво остава по-скоро разединено, но това събитие е сред първите успешни опити за взаимодействие между различните му фракции.
На първо място това са марксистко-ленининстки и сталинистки организации на класическото комунистическото ляво, които се считат за идеологически наследници на Българската комунистическа партия и отричащи това право на БСП, която е „класов предател“ и отстъпник от чистотата на идеите.
Те са твърдо антилиберално настроени, а целите им са революционно връщане на стария режим и продължаване на пътя към развитие на комунизма, с всичките красоти като ТКЗС-та, одържавени фабрики чрез отмяна на приватизацията и ограничения върху частната собственост. Главните врагове, около които се гради тази идеология, са наричаните от тях фашисти и империалисти, в това число САЩ, НАТО, Израел, ЕС, глобалният капитал и корумпираните елити, а на местно ниво най-мразен е Иван Костов, когото посочват за основен виновник за настоящето състояние.
В същото време комунистическото ляво възприема твърда проруска позиция и си служи с реториката на Студената война, а понякога и с откровен расизъм и антисемитизъм.
Следва да се отбележи, че комунистическото ляво в България има традиция на национализъм и антималцинствени политики, като например насилствената етническа и религиозна репресии срещу помаците и българските турци по време на Възродителния процес.
На второ място са анархо-комунистите, които в исторически план са били съюзници на авторитарното ляво само за да бъдат почти напълно заличени от режима на БКП.
Появили се отново на политическата карта след 1989 г., анархо-комунистите са съставени основно от възрастни членове на старата Федерация на анархистите в България, както и младежи около пълнолетието.
През годините те си поставят за цел създаването на едно свободно, безкласово комунистическо общество, без държава, посредством премахване на националните граници, на частната и държавна собственост и прилагане на практика на принципите за свобода и равенство.
Анархистите виждат отношенията между хората като равнопоставени, свободни и не-йерархични, а държавата – като форма на репресия, ограничаваща свободата и равенството на хората. Централно място в тяхната борба тук и сега заема противопоставянето на империализма, национализма, шовинизма и расизма.
Анархистката реторика е революционна, но подобно на анархистите в други източноевропейски държави, българските анархисти „не прегръщат тероризма“. Имат близки връзки с чуждестранни анархисти, особено гръцки такива, и редовно си гостуват на различни събития.
На трето място, корените на новото ляво и на зелените могат да се
търсят в идеите на политическите движения от края на 1960-те години на Запад.
Това са защитата на околната среда, правата на мигрантите и бежанците, феминизма и други, които на пръв поглед не са белязани с насилието, с което комунистическите сили белязаха XX век. За разлика от разгледаните по-горе две групи, новото ляво си служи по-скоро с реформистка, отколкото с революционна реторика.
Представителите на това движение се стремят към постигане на социална промяна чрез инфилтрация на образователните институции и участие в демократичната система чрез партии и НПО-та. Те са радикални в исканията, но не и в средствата си. Подходът на новите леви е не-авторитарен и не се гради около конкретен враг. Те вярват, че политическият модел трябва да се смени, едва когато обществото е готово и затова подготвят създаването на нови групи хора.
Целите им са постигане на истинско социално равенство, без да повтарят грешките на левицата от миналото. Те полагат сериозни усилия, за да се дистанцират максимално от бившия комунистически режим в България. Мнозина от тях дори се самоопределят публично като центристи и дори десни, за да избегнат свързването си с БСП.
И на последно място, зелените в България са разделени в отношението си към икономическата политика на леви и десноцентристи.
Дясноцентрист, например, е съпредседателят на ПП „Зелено движение“ Владислав Панев, но Зелените са единни в подкрепата си за демократичния процес и върховенството на закона в политиките за околната среда, считани за решаващи за защитата на обществения интерес от корпоративните интереси.
Природозащитната кауза се радва на сериозна обществена подкрепа, която се изразява в редовни и често масови протести по различни въпроси. Въпреки че в днешно време зеленото движение в България е повлияно от западни екологични движения, то не е толкова радикално в средствата си, както някои съвременни зелени движения на Запад.
Преди години едни от малкото леви организации от този тип бяха вече спомената ФАБ, софийското Движение за съпротива „23 септември“ и пловдивското движение „Че Гевара“ – България“.
Последните през 2011 бяха част от предизборната коалиция на БСП, но не успяха да вкарат депутат. Тези организации бяха често с двуцифрен брой членове и нямаха каквото и да е влияние в публичния дискурс. През последните години обаче те си взаимодействат и с нови лица.
На мястото на бившата независима медия Индимедия се появи Без лого, бяха създадени новите информативни и коментаторски сайтове Барикада, Живот след капитализма и списанията А-спекто (вече фалирало) и dВЕРСИЯ, които служат като места за споделяне на крайнолеви гледни точки онлайн.
Освен онлайн, крайнолевите показват и завиден прогрес в организацията на офлайн събития – нещо, което преди не им се отдаваше никак.
На първо място членовете на групи от новото ляво организират критични дискусии по теми от обществена значимост и обмен на знания в организирани прояви, в интернет и чрез издателска дейност. Мнозина имат и принос в академични дебати във водещи университети като СУ и НБУ.
На второ място, те имат няколко центрове за дискусии, като например затворилите вече „Хаспел“ и „Аделанте“ в София, чиято работа е основана на принципите на солидарността, самоуправлението и пряката демокрация. На тяхно място се появи Фабрика Автономия, в която се организират редовно събития.
Целта им е да стимулират лявото политическо мислене и да популяризират прогресивната политическа мисъл.
Едновременно с това прилагат идеите на практика и предлагат алтернативни решения за множество публични проблеми. Към тази категория може да се прибави и неправителствената организация и неформална дискусионна група сдружение „Солидарна България“.
Макар че основната му цел не е да участва в сегашната партийна система, сдружението понякога си сътрудничи с партия „Българската левица“ и с КНСБ и дори издигна неуспешно кандидат за евродепутат. Други леви пък намират казионните синдикати за неефективни и са създали свой собствен – Автономен работнически синдикат, който нараства последните години, особено в София и Варна.
Идват обаче и най-новите попълнения в крайнолявото.
Сред тях са Студентско общество за равенство при СУ – студентски клуб, който се бори срещу дискриминацията и насилието в университета. Тази организация подкрепя всички модерни леви тези, хоризонталният колектив за правата на жените Феминистки мобилизации, ЛевФем и движението за климатична справедливост с групите Петъци за бъдеще и Extinction Rebellion.
Всички изброени горе групи сумирани пращат свои симпатизанти, за да бъде създадено модерното крайноляво в България. И очевидно засега те се радват на известен медиен комфорт и определена подкрепа от страна на държавата. Дано не съжаляваме след време от недоглеждане към нарастващата сила на радикалното ляво.
