Географията е учителка сурова

Азербайджан, победа, Армения, Нагорни Карабах
Време за четене: 4 минути

Снимка: Hikmat Gafarzada, Unsplash

По всичко личи, че Втората карабахска война между Армения и Азербайджан приключи. Ще си позволя да напиша няколко думи за това, което според мен ще последва в обозримо бъдеще. През нощта на 9 срещу 10 ноември арменският министър-председател Никол Пашинян оповести, че с руско посредничество е подписано ново споразумение между воюващите страни.

Ето и условията му:

  1. Спират се военните действия и всяка от страните остава на позициите, на които се намира в момента.
  2. Предвижда се размяна на пленници и на телата на загиналите от двете страни.
  3. Поетапно до 1 декември 2020 г. Ереван трябва да върне на Баку 3 района, невлизащи в границите на република Нагорни Карабах, но контролирани от арменците – Келбаджарски, Агдамски и Лачински.
  4. Република Нагорни Карабах ще продължи да съществува, но засега не е ясно какъв ще е статутът ѝ.
  5. Онези територии (южните) от Нагорни Карабах и от невлизащите в него области, които към момента са завзети от азербайджанските войски, остават на този етап под контрола на Баку.
  6. Арменците получават коридор за връзка през Лачин с остатъка от република Нагорни Карабах, а азерите получават коридор за достъп до техния изолиран район Нахичеван.
  7. Предвижда се връщане на азерските бежанци в Карабах и в районите, досега намиращи се под контрола на Ереван.
  8. В зоната на конфликта ще бъдат разположени като мироопазващи сили близо 2000 руски военнослужещи и военна техника.
  9. Тези мироопазващи сили ще имат 5-годишен мандат, който ще бъде подновен автоматично при съгласие на двете воюващи страни.

Тези условия де факто представляват капитулация на арменците, които месец и половина водеха неравна война против много по-богатия и добре въоръжен Азербайджан и стоящата зад него 80-милионна Турция. И за съжаление, както вече се е случвало, щом дойде времето на дипломацията, арменците ще платят сметката, а ползите ще са за останалите.

Истината е, че в хода на армено-азерската война Москва изигра блестящо картите си. Арменският премиер Никол Пашинян дойде на власт през 2018 г. в резултат на успешна улична революция срещу повсеместната корупция и беззаконие в страната. Зад него стоеше Запада и в частност англо-саксонските сили и той беше смятан за техен инструмент за отслабване на традиционно силното руско влияние в Армения. Затова, докато траеше армено-азерската война, Москва си траеше, изчаквайки положението на арменците да стане наистина неудържимо, за да се намеси в подходящия момент. Както и се случи. С постигнатото мирно споразумение Кремъл не само наказа Армения за нейните прозападни залитания, но и нагледно показа на арменците, че новите им западни приятели няма да си мръднат пръста за тях и ако някой може да помогне, това е само Русия.

Тази нощ страницата на Никол Пашинян във фейсбук се превърна в трибуна на азерското злорадство от капитулацията и на гнева на арменците от нея. Девет десети от коментарите на арменци там варират от краткото „предател“ и „турчин“ (тоест пак предател) през „в Ереван управляват турци“, сиреч управляват предатели, до „с какви очи ще кажеш на близките на падналите в Карабах момчета, че си капитулирал?“ Днес Пашинян призна, че ако миналата година Ереван е бил приел азерските условия за връщане на петте района, върху които сега Баку възстановява суверенитета си, нещата са щели да се развият по друг начин. Но това признание още повече ще разгневи всички онези арменци, които питат „Е, тогава защо по дяволите се бихме и измирахме в Карабах?“ Накратко, с Пашинян е свършено и оставката му е въпрос на време.

Заедно с него обаче е свършено и с илюзията, че Запада може да осигури някаква защита и помощ на Армения. И ако сега арменците се възмущават и гневят на това, че (пост)християнският Запад е изоставил най-старата християнска страна в света на милостта на исляма, то географската карта показва една друга сурова реалност.

Преди 2000 години Армения пряко граничи със сърцето на древния свят. Това е триъгълникът, чиито върхове са Гърция, Египет и Вавилон – центърът на най-голямата икономическа и културна мощ в онази епоха. И Армения се явява интегрална част от това туптящо сърце. Преди 1000 години Армения все още е важен елемент от тогавашния християнски свят благодарение на факта, че граничи с най-могъщата християнска империя – Византийската. Тя, разбира се, има свои ключови интереси в Задкавказието и при нужда (и напълно користно, разбира се) се намесва в този район, за да го защити срещу атаките на исляма, пътьом разширявайки границите си. Само 400 години по-късно ситуацията е коренно различна. Византия е сведена до няколко парчета земя на Балканите, а кръстоносните държави в Леванта, с които Киликийското арменско царство е поддържало тесни връзки и с които е действало в съюз против мюсюлманите, вече ги няма. През 1375 г. египетските мамелюци ликвидират Киликийска Армения, чийто последен владетел умира като изгнаник във Франция, на чийто помощ той се надявал.

По това време обаче Франция и Европа си имат други грижи и съдбата на така далечните арменци е последното, за което мислят. И така, арменските земи от Киликия до Арарат са оставени на милостта на исляма.

След Първата световна война остатъците от смазаната Османска империя са сведени до вътрешните части на Анадола. И пред Армения се отваря шансът не само да възстанови държавността си, но и да я възстанови в рамките на границите на историческа Армения плюс излаз на Черно море. Обществото на народите (ОН) предлага на новата световна сила Съединените щати мандат върху арменските земи. Американците изпращат екипи от специалисти, които да проучат възможностите и пътьом да установят и с какви природни ресурси разполага потенциалният им мандат. Малко след това обаче САЩ отказват да поемат ангажимент по администрирането и защитата на Армения. Която скоро след това става жертва на набралата сили Турция на Кемал Ататюрк, както и на Съветска Русия. Арменците и днес обвиняват американците, че са ги изоставили, но истината е в географията – за едни благословия, проклятие за други. Армения се оказва недостъпна за американците (и за британците, и французите). Както по море, така и по суша.

Дори след Първата световна война Западът да е бил поел някакъв ангажимент спрямо арменците, той е щял да остане само на хартия, защото е щял да бъде физически неизпълним. До Армения през 1920 г., сухопътен достъп има само Русия и тя не се забавя да се завърне там под формата на СССР. Както ще се върне и сега, след като поредните надежди на арменците за западна подкрепа бяха попарени. Уви, никой не може да избяга от географията си.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.