Всички сме чували минимум името на големия благодетел на висшето образование в България – търговеца и банкер Евлоги Георгиев, с чието дарение бива построена първата част от най-старото и престижно висше училище в страната. Малцина обаче знаят, че старият Евлоги Георгиев е имал съвсем други планове за висшето заведение – а именно, в него да има само практични специалности и никакви хуманитарни такива, които търговецът явно никак не е тачел.
Както повечето богати възрожденци, Евлоги Георгиев не се е интересувал само от богатството си – макар да е полагал дългогодишни и целенасочени усилия да го пази и умножава.
Имал е желание и да помогне на обществото. Живеейки по-голямата част от живота си в Румъния, имаш руско поданство и търгуващ по целия свят, той запазва и любов към родината си, дарявайки немалки суми за изграждането на болници и училища за българите. Най-големият му благотворителен акт е дарението на пари и земя за сградата на Софийския университет. Откритото през 1888 г. първо и единствено Висше училище в Княжеството се нуждало от собствен дом и братя Георгиеви решават да помогнат. През 1896 г. Евлоги Георгиев подарява на българската държава 800 хил. лева за построяване сграда на университета и предоставя парцел от 10 134 м2 в София (на стойност 200 хил. тогавашни лева). На следващата година, когато почива, в завещанието си той дарява още 6 милиона лева за училището. Заветът му гласи:
Само надеждата ми, че ще мога и аз да участвам в преуспяването и величието на отечеството ми, ме прави да умра спокойно.
Дарението със завещението обаче има условие – Висшето училище трябва да бъде с изключително практическа насоченост и да обучава хора в точните науки, а не в хуманитарните.
Завещанието, което оставя наследниците му почти без пари, на фона на очакваните големи суми пари, е изключително филантропско и родолюбиво – и достойно за исторически филм. Става скандал, оспорвано е в съда и много се говори за него в няколкото години след отварянето му. Но мисълта за бъдещето и добруването на неговия народ очевидно надминава идеята за тленноста на неговото тяло. Затова и Евлоги Георгиев взема конкретни мерки, за да бъде последният му завет полезен.
Научните предмети, които ще се преподават в това училище, да бъдат преимуществено от положителните науки с приложение към индустрията. Из завещанието:
Наследникът ми, след като изпълни гореспоменатите завети и задължения, ще продаде останалия имот, а добитите пари от проданта на недвижимия имот, както и каквито и да са други парични суми, които биха останали от имота ми, до размер на 6 000 000 лв. ще ги пласира в ценни държавни книжа или в купуване на недвижими имоти в България или Румелия. Купените ценни книжа и ония, които останат от имота ми, както и недвижимите имоти, които биха се купили, ще се поверят на ефорията, която учредявам по-долу в настоящето завещание. От дохода на този фонд ефорията ще основе и поддържа едно висше училище в един град на България или Румелия, гдето тя намери за уместно. Това училище да носи името „Бр. Евл. и Хр. Георгиеви от Карлово“. Ефорите ще поставят в салона на училището портретите ни, а в двора на училището ще въздигнат в наша памет две мраморни статуи.
От излишните приходи на училището ефорията е задължена да изпраща в странство младежи от Карлово и Македония, за да си усъвършенстват образованието в някой научен клон, който ще определи ефорията.
Ефорията, натоварена с отварянето на това училище и управлението на фондовете, предназначени за него, ще се състави както следва: министра на народното просвещение на България и от двама членове, избрани по висшегласие от наследника ми и от изпълнителите на завещанието. По тоя начин съставена ефорията, тя ще назначи професорите на училището, които от своя страна ще изберат из между себе си още двама членове. Членовете, избрани от професорите, заедно с другите по-горе споменати, ще съставляват окончателно училищната ефория. Всички членове на ефорията ще се избират за пет годишен срок. На всеки пет години ще се извършват избори според начина, показан по-горе. Членовете, на които мандатът е изтекъл, ще могат да се преизбират.
Решенията на ефорите ще се издават по висшегласие на присъстващите членове. Никое решение, обаче, не ще се издава, ако не присъстват 2/3 от числото на членовете‛.
Виждаме, че статуите са сложени, но името не е запазено.
А тази ефория, която е трябвало да следи да изпълнението на завета бива премахната по политически причини. Нека видим какво пише изследователят Иван Еленков в статия, публикувана във в-к Култура, брой 39 (2522), 14 ноември 2008 г:
На 15 ноември 1906 г. „старите“ членове на Съвета на изпълнителите подават изложение до Фердинанд І. В него те аргументират становището си, че Ефорията, конституирана по силата на завещанието, със закона от 1904 г. на практика се разрушава, като по силата на този закон се обявява за Ефория на Софийския държавен университет, защото, пишат те, „…ако допуснем това, учреждението, мечтано от покойния благодетел, губи своя независим характер… Такова тълкувание премахва частния характер на посоченото от покойния учреждение, то не може да бъде считано за негово собствено дело…“. Изложението е най-пространната аргументация на частния характер на завещанието и замислените в него добрини. Те пишат още:
Покойний Евлогий Георгиев…, не е искал, щото с неговия завет да се създаде един университет, който да изкарва адвокати, лекари, философи, теолози, литератори и поети, но той е смятал да създаде една висша школа, дето ще бъдат преподавани положителните науки, приложени към индустрията, една школа, която да изкарва млади механици, електрици, геолози, агрономи и други производители на богатства, а не консуматори…
Намерението на Евлогий Георгиев никак не е било да създава един умствен пролетариат, който, ако не заема някаква длъжност или няма възможността да досегне бюджета, става агресивен, вреден за обществото, разпространявайки идеи и начала, угрозяващи публичния ред, отечеството и династията, израждащ се понякога в социалисти, благозвучна дума, зад която се крият анархисти и нихилисти…
За да бъде неговото велико дело точно изпълнено, той му е наложил двойния контрол на ефорията и на изпълнителите, неоставяйки го върху българското правителство, за да го запази от политическите страсти, за да го направи независимо от сменяването на политическите партии, които се изреждат в управлението на всяка държава…
Покойний не е искал да остави нито стотинка на българското правителство по съображения, че от дългогодишния му опит той се беше убедил, какво поверените на правителствата фондове са често използвани за цели и разходи, различни от ония на завещателите…
Можем ли, с днешна дата, да съжалим за това, че волята на основния дарител на Университета не е спазена? Аз, като един от възпитаниците на университета, и то в изключително хуманитарната специалност „Международни отношения“ съм поставен в нелеката ситуация да кажа, че може би като общество сме допуснали грешка.
