Запалени коли в предградието на Стокхолм, Ринкеби, 2017 г. Снимка: Getty Images
Съвсем наскоро най-известният рапър в Швеция, Айнар, бе прострелян и убит. Той беше на 19 години. Въпреки че е син на видна шведска актриса, той се забърква със сомалийски банди в родния си град, вероятно в стремеж да си придаде вид на истински гангстер, за да избегне традиционните за рап музиката обвинения във фалшифициране на „уличните креденции“.
Преди около година бе отвлечен от членове на друга банда и в интернет се появиха снимки, на които се виждаше как пребитият и видимо уплашен Айнар е облечен в женски дрехи и принуден да позира. Имаше и слухове, че е бил насилван сексуално. Основната теза за убийството на Айнар е, че това е отмъщение, за убийството на брата на друг рапър, Ясин, от сомалийски произход. То се приписва на членове на бившата банда на Айнар.
Тази история не звучи като нещо, което се случва в развита скандинавска страна, със силна социална държава и общество, което (предполага се) има високи нива на солидарност и желание за взаимопомощ. Това е типът разказ, който очакваме да чуем от Харлем. Комптън. Лонг Бийч. Размирна Южна Африка. Може би даже пограничните градове в северно Мексико. Но това са нещата, които ежедневно се случват в парижките предградия (banlieue). В немските „no-go“ зони, за които тогавашният канцлер на Германия Ангела Меркел си призна. В Амстердам и Ротердам и повечето големи градове на Нидерландия.
Това е действителността в Малмьо и Стокхолм, в лондонските ендове и социалните жилища. Новата Европа е място студено и опасно. Място, в което едно растящо малцинство бива оставено да живее отвъд ограниченията и надзора на закона. Защото така е по-лесно. Защото така се избягва трудният разговор.
И този разговор трябва да тръгне от това да назовем истинския проблем – навлизането на исляма в Европа. Религия, култура, комплекс от морални и нравстени учения, които са фундаментално несъвместими със западния начин на живот. Особено внимание трябва да се обърне на т.нар. „политически Ислям“. Това е раковото образувание, което изсмука живота от Близкия Изток през 60-те и 70-те години. Трудно е изобщо да се прави съпоставка между предишния вид на страните, които бяха разядени от Исляма, и това, което представляват в момента.
Най-яркият пример за разпада на региона може би е Ливан. Някога се е считал за средиземноморска страна, космополитна, в много отношения наподобяваща френския Прованс. Днес Ливан е провалена държава, в която централното правителство няма легитимност да администрира по-голямата част от територията и повечето институционалните функции са оставени на борци на радикални ислямистки формации като Хизбула, а финансовият колапс и бедността са абсолютни.
Тук не можем да заобиколим Съединените щати като фактор. Последователни американски администрации по време на Студената война си поставят за цел да въоръжат и обучат ислямистки бойци, за да им позволят да водят ефикасни антикомунистически сражения. Америка си създава много съюзници в региона, играейки си с реториката на Свещената война, най-вече в Саудитска Арабия. Това, което американците не разбират е, че джхихадът не може да се улови и ограничи. Не може да бъде насочен или канализиран в една посока. Така доскорошни съюзници на Щатите, като муджахедините и дори ранните талибани, се превръщат във върли антиамериканци, а поколението, което идва след това на обучените и въоръжените директно от ЦРУ е още по-радикално и още по-готово за активни действия срещу враговете на Аллах.
Тази груба намеса на САЩ не освобождава никого от отговорност. Нищо в политиката не се появява във вакуум, а политическият ислям, или по-скоро фундаментализмът, съществува много преди Айзенхауър да реши, че подклаждането на Свещена война е най-добрият начин да противодействат на руското влияние в региона. „Мюсюлманско братство“ съществува от 20-те години, Абул Ала Маудуди създава Джамаат-е-Ислами в Британска Индия през 40-те, философията на офанзивния джихад на Саийд Кутб е разработена още 50-те и 60-те, а цялостната вътрешна история на Исляма е кървава и безмилостна и изобилства от междусектантски спорове, войни и кланета. Както големият Самюъл Хънтингтън пише в „Сблъсъкът на цивилизациите“:
„Границите на Исляма са кървави, също както и вътрешностите му.“
Самият генезис на модерния Ислям е продукт именно на кръвопролитни колизии между враждуващи племена. Пророкът Мохамед е харизматичен лидер, който успява да обедини племенните общности в Мека и Медина и да създаде върху тях основите на една по-голяма арабска империя. Той е член на племето Курейши и произлиза от рода Хашемити. Победата на Мохамед налага Исляма на всички други родове в рамките на собственото му племе и това предизвиква бъдещето разделение на шиити и сунити, след като представители на един от подчинените родове, Умаяди, се противопоставят на тезата, че халифът трябва задължително да има директна родствена връзка с Мохамед. Това е коренът на този древен конфликт – сунитите са поддържали един род и един комплекс от традиционалистки практики и теории, докато шиитите подкрепят родствената линия на Мохамед като единствен източник на легитимна власт.
Тук изниква дежурният аргумент за сходствата между християнския свят и Исляма. Подобни изказвания не бива да се удостояват с никакво внимание, защото се основават на крайно повърхностно познаване на социалните и цивилизационни процеси в съответните държави и региони. Съвсем накратко – една от основните причини в Европа да се развият концепции като върховенството на закона и разделението на властите, е стремежът на католическата църква към независимост от секулярната власт. Най-важен в това отношение е приносът на папа Григорий VII, който прекарва повече от 10 години в опити да установи превъзходството на католическата власт над тази на кралете и императорите. Това е символичният момент, в който Ватикана обявява своята независимост.
Борбата за инвеститура показва на кралете, че е възможно да съществува власт, незвисима от тяхната. Край на този конфликт се поставя официално през 1122г. чрез конкордатът във Вормс. Той урежда отношенията между краля и църквата и дава на Ватикана свободата да назначава сама своите клирици и духовници, като в замяна на това Църквата признава авторитета на краля в светските дела. Това е първото истинско разделение на властите. Следващото голямо развитие идва по-късно през XII в., когато във Ватикана се развива канонното право, което обединява и систематизира хилядите декрети и канони на Католическата Църква.
Подобен процес не протича в Исляма. Основна причина за това е, че в исляма няма голям духовен център или институция. Докато римската Католическа църква възприема характеристики на държава, почти по същото време турската държава, която е център на Исляма, започва да възприема характеристики на църква. Главният мюфтия, всички кадии (религиозни съдии), всички представители на религиозната власт се назначават директно от държавата, което на свой ред им отнема всякаква автономия, както и способността да се превърнат в алтернативна ос на влияние.
Друг пример е правото на частна собственост. В Европа то се насърчава активно от Църквата много рано като начин за укрепване на влиянието ѝ срещу набезите на местни феодали и крале, които редовно опитват да отнемат земята й. Жените също получават правото да притежават, наследяват и предават по наследство земя много рано. Кралете на свой ред активно насърчават и защитават правата на хората, които са виктимизирани от едри земевладелци и феодали – там причината е също прагматична, тъй като това е един от основните ранни лостове, с които кралете успяват да влияят върху политиката на местно ниво отвъд собствения си домен. В ислямския свят такива неща просто не се случват. Цялата територия принадлежи на владетеля. Той дава някакви части от нея на свои поданици по най-различни причини, но само за временно ползване и докато не промени волята си.
Основната единица в политическия живот на Османската империя, например, е спахията. Спахиите са лека конница, като всеки спахия получава малко парче земя (тимар), на чиято територия обикновено има село или паланка. Задължението на спахията към султана е да си набавя сам военната екипировка и да се явява на фронта всяко лято. Отвъд това, тази земя „принадлежи“ на селяните, които я обработват. Те плащат данъци, но формално имат някакво ниво на свобода. Цялата система е хаотична и децентрализирана, спахиите често не се завръщат в тимарите си с години, връзка със собствеността си те нямат, а фактът, че тимарите не се наследяват, допълнително затруднява изграждането на някаква кохезивна структура, която да не зависи от върховната власт на султана. Това е система, която османците възпириемат от Византия, но я пренасят по тромав начин, без да зачитат всъщност социалния и политически контекст, който е позволил на Източната римска империя да функционира пълноценно. Но да се върнем сега в настоящето.
Основната задача на държавата е да подсигурява физическото съществуване на своите граждани. Либертарианските съображения тук не са от значение, защото не говорим за теории и потенциални посоки за бъдещето, а за материални факти – държавата днес и сега я има, тя е основна политическа единица и като такава трябва да бъде анализирана. Финалният анализ ще заключи, че причината човекът като индивид да се откаже от част от фундаменталните си екзистенциални свободи, за да живее в общност с институции и йерархии и писани закони, е стремежът да избегне насилствена смърт. Това е договорът, по Хобс, който индивидът сключва с държавата – свобода срещу сигурност. Истината за модерния Запад е, че този договор бива погазван редовно и систематично. И то само от едната страна.
Нека се спрем на добрите резултати на Швеция, една от най-толерантните и отворени страни в Западна Европа и света изобщо:
Статистиката говори само за себе си. Няма потребност от допълнителен коментар. Очевидно гражданската безопасност в Швеция отстъпва на някакви по-абстрактни концепции.
И така стигаме до последния и може би най-често прилаган аргумент в арсенала на радетелите на необузданата миграция от Третия свят към Европа и Америка – моралното ни задължение като виновници за множество зверства по време на колониалния период. Няма нужда да се впускаме в детайлен отговор на този въпрос. Стига просто да попитаме: Докога?
Докога трябва да изкупуваме греховете на дедите си, ако и доколкото те изобщо са приложими за нас? Докога ще страдаме в името на някакво неясно и несигурно бъдеще, в което най-сетне ще се отърсим от тежестта на ужасното минало? Нима малки страни като Дания, България, Швеция или Гърция имат вина за престъпленията и некомпетентността на Съединените щати и Великобритания?
Светът е в перманентно състояние на устойчиво безредие. В морето от бруталност и нестабилност, Европа се откроява като едно спокойно островче, което съществува въпреки неблагоприятните условия. И не бива с лека ръка да се отказваме от тази си позиция. Не бива с лека ръка да допускаме унищожаването на културите, които успяха да просъществуват напук на жестоката човешка природа, която раздира всеки възвишен опит за еманципация на духа. Не бива да допускаме състраданието и емпатията ни да се превърнат в слабост. И няма какво да се залъгваме – хората, които идват тук от размирните страни в Близкия Изток и Северна Африка гледат на нас именно като на слабаци.
Гледат постиженията ни, правата ни, законите ни, гледат света, който сме устроили тук и виждат единствено слабост. Слабост и потенциал за лична облага. Парадоксално е, че същите либерално настроени хора, които ни насърчават да отворим обиятията си за различните, никога не си правят труда да проучат обществата и държавите, от които идват тези различни. Това не са отворени общества. Не са многообразни общества. Не са равни общества. Защо да вярваме, че тези хора ще забравят всичко, което знаят за света в момента на пристигането си в Европа? Миграцията, в този й вид, е фундаментално незащитима позиция и трябва да й се сложи край.
Източници за статистиките:
1, 2 – Nationella trygghetsundersökningen – Проучване на националната сигурност, bra.se , с данни за периода 2017-2021 г., последно достъпно на 20.12.2021 г.
3 – Sprängningar och skjutningar – polisens arbete – Експлозии и стрелби – работа на полицията, „Криминалната среда се разраства. По принцип Швеция е безопасна страна, но развитието на тежката престъпност е сериозно. Ако обществото не предприеме действия сега, ще бъдем свидетели на продължаване на сериозното насилие, което рискува да ескалира“, официален сайт на шведската полиция, последно достъпно на 20.12.2021 г.
4 – Antalet knivdåd ökar för sjunde året i rad – Броят на намушкванията с нож се увеличава за седма поредна година, репортаж на шведска телевизия, последно достъпен на 20.12.2021 г.
