Митологизацията на един конфликт

Време за четене: 6 минути

Руски войници на Червения площад. Снимка: WikiImages

Войната в Персийския залив беше уникална по рода си. Тя беше първият военен конфликт, излъчван в реално време от мястото на събитието. Привлече вниманието на всички американски издания и журналисти и се разви пред очите на милиони души по целия свят, които наблюдаваха всичко от излитането на изтребители до уцелването на стратегически мишени. И това подробно отразяване беляза драматично разминаване с реалността. Кадрите по телевизионните екрани показаха героична американска армия, която решително победи силите на Садам благодарение на общи усилия с коалиционните си партньори.

Реалността на терен бе друга – тотално, смазващо надмощие на Съединените щати. Постоянни въздушни удари, които опустошиха иракската армия и тероризираха цивилното население. Жертви от страна на Америка почти няма. Както се изразява Жан Бодрияр в есето си “Войната в Персийския залив не се случи”, това бе касапница, замаскирана като война. Чрез способите на символиката и визуалния наратив, медиите успяха да изградят една паралелна реалност на отразяването, която заживя отделен живот от истинския, материален развой на събитията.

По време на войната в Украйна наблюдаваме нещо подобно, но обърнато в друга посока. Гледаме на живо как украинските медии, подкрепени от западните си колеги, разпространяват кадри от опожарени руски военни конвои. Военопленници, които обясняват през сълзи как са били излъгани от командирите си и изпратени в Украйна против волята си. Акаунти в Туитър излагат противоречива информация за движенията на войските, публикуват всякакви цифри и бройки, някои от тях реалистични, други напълно невероятни. Наблюдаваме съшиването на един наратив за успешна съпротива срещу превъзхождаща армия в контекста на конфликт, който практически има своя предизвестен край.

Руската пропаганда губи информационната война в Запада. За европейския или американски наблюдател в момента изглежда като че Русия е на ръба на колапса и войските й са изправени пред пълно изтребление. Украинската армия, изглежда, е на път да тръгне в контраатака. Отразяването на войната поставя в ролята на главен герой Украйна и нейния народ. И традиционният геройски наратив, естествено, предполага украинците да успеят да постигнат поне частично целите си. И то при обстоятелства, които изглеждат непреодолими.
Пример от последните дни за методите на украинската пропаганда е историята за бранителите на Змийския остров. 13 момчета, останали сами на бруления от ветрове остров, изправени сами срещу черноморския флот на Руската федерация. Историята гласеше, че тези 13 души успели да задържат руското настъпление почти цял ден. Накрая един от руските кораби се свързал с тях и им предложил веднага да хвърлят оръжията си и да се предадат, за да могат да си отидат по домовете. Отговорът бил “иди нахуй”, а резултатът – смъртна присъда. Беше разпространен дори запис от последния разговор между 13-те и руския кораб.

Това щеше да е прекрасен елемент от митологията на новата украинска история. Ако беше истина. Впоследствие се разбра, че 13-те, които бяха погребани от собствената си армия и оплакани, всъщност са живи и здрави и са се предали на руския флот. Украинската армия си призна “объркването” и всичко бе забравено много бързо.

Така стигаме до следващия украински герой – Киевският Призрак. Призракът, твърди се, е украински ас, който по време на първите сблъсъци на 24-ти е свалил цели 6 руски самолета със своя МиГ-29. До 27-ми тази бройка бе набъбнала вече до 10. Така и не се разбира самоличността на Призрака. Защото Призрака е градска легенда, продукт на тоталното объркване в хаотичните начални етапи на войната.

Тези истории, както и много други като тях, доминират в западните източници за войната. Когато излезе информацията за мобилизацията на ислямизираните паравоенни части на Кадиров от Чечня, почти мигновено излязоха псевдоновини за това как те са били елиминирани решително до последния човек – още преди да са навлезли на украинска територия. Имаше видеа, на които военни от азовския батальон мажеха куршумите си със свинска мас, отново, за да се подготвят за пристигането на чеченските бойни групи. Всичко това бе отразено надлежно, всякакви малки селфи видеа на отделни украински военни, туитове на журналисти със съмнителна акредитация, преувеличени изказвания на украински политици. Никой не се зае с това да разбере реално къде се намират чеченските войски, наброяващи почти десет хиляди души. А истината е, че до ранната утрин 26-ти нямаше чеченски войници на територията на Украйна.

По отношение на чеченците имаше и организиран руски пропаганден напън, естествено. Те отдавна се славят като особено брутални щурмови части. Видът им допринася за това – едри, с дълги мюсюлмански бради и зли очи. Много от частите им имат чисто черни униформи с черни каски. Изглеждат като същински орки. Страхът играе основна роля в руската информационна стратегия. В момента Русия мълчи, защото не търси симпатия. Търси страхопочитание. Но това не важи в Близкия Изток и Азия. Там са новите партньори на Русия. Там е бъдещето на страната. И именно натам е ориентирана вече и пропагандата на Кремъл.

Европа вече не е основен пазар за Русия. Чеченската истерия беше единственият микроелемент от кремълската информационна стратегия, който достигна до нас. Това стана отново косвено, защото западната реакция (която се изрази, в частност, и в крайна анти ислямистка реторика от страна на сегменти от обществото, които принципно са първи бранители на етническото и религиозно многообразие) беше ключова за отразяването на събитията в Близкия Изток. Ето, лошият Запад ненавижда нашите войници заради начина, по който изглеждат и религията, която изповядват. Те мразят нас по същия начин, по който се плашат от вас. Тук няма как да не отбележим иронията в това самопровъзгласилият се за пръв бранител на Православието Владимир Путин да се възползва от услугите на ислямистки паравоенни групировки, както за помощ в инвазията, така и за развиване на новия си имидж в порутения свят на Ислямската цивилизация.

Трябва да се спомене и real-time митологизацията на украинския президент Владимир Зеленски. Неговата основна заслуга, към настоящия момент, е, че отказа да бъде евакуиран и остана в Украйна. В рамките на по-малко от седмица, медийното отразяване на конфликта го превърна във водеща фигура на украинската съпротива, очерта образа му на същински защитник на родината, вместо политик, който подписва укази и ръководи делегации от бункер под Киев. Разпространяват се масово стари кадри и снимки от негови разходки из Донбас, цялата му естетика е милитаризирана и пригодена за употреба по време на отечествена защитна война. В този смисъл Владимир Зеленски има огромен късмет, че е актьор по професия и призвание – този му набор от умения му позволява да реагира доста по-адекватно на засиленото обществено внимание, както и да се възползва максимално от пропагандния потенциал на поста си. Една държава се нуждае от своите символи в контекста на борба за оцеляване, но фактът е, че в ерата на мигновената информация, създаването на убедителен мит за велика личност в реално време е изключително трудна задача. Украинската страна се справя с това си начинание основно заради добрата воля от страна на Запада и неговото доброволно (и дейно) приемане на така представената и предложена митологична рамка, която поставя Зеленски на пиедестала на обречената (но не и деморализирана) национална съпротива.

Украинската страна, изглежда, е основала отбранителната си доктрина върху принципите на информационната съпротива и привличането на внимание от международната общност. Създава се впечатлението, че руснаците се бият с призраци – почти никъде в интернет не могат да се намерят кадри от движенията на украинските части. Виждаме обгорени руски автомобили, дълги конвои и колони, мъртви руски войници, ракетен обстрел, гражданска съпротива, протести, цивилни, които хвърлят коктейли молотов (някои от тези видеа конкретно също са рециклирани от 2014-2015г. в Донецк). Виждаме всичко, но не и войските на Украйна. Една от тезите, които витаят в пространството е, че украинската полиция много бързо деанонимизира всички видеа, които показват собствените им части и отива на лично посещение на автора, за да го подтикне към въздържание от подобна подривна дейност. Друга теория гласи, че големите западни интернет компании масово премахват кадрите с украински военни части в тях. Но това не обяснява отсъствието на подобни и от Телеграм, който е непроследим канал за комуникация със спорно проруски уклон.

Трагедията на тази стратегия се крие в нейният естествен завършек. Апогеят на информационната война е масивната символна загуба. Кръвопролитното клане на героичните защитници, което да накара страничният наблюдател, към който е ориентирана тази стратегия фундаментално, да спре на място и да оцени монументалната тежест на това поражение. Това е нещо, което българите помним много добре – писъците на Батак ехтят в колективното ни съзнание и до днес и всички прекрасно знаем тяхната тъжна заслуга в борбата ни за Освобождение. Всичко сочи към подобно събитие и в Украйна. Киев е от огромно значение за наратива на Путин. Съществуването на свободен Киев като столица на украинска държава противоречи на съградената от него и екипа му нова руска идентичност, която обединява всички етапи от развитието и съществуването на руската цивилизация. Путин не може да остави Киев. А украинският народ не може да изостави културното и духовното си средище. Евромайданът бе родното място на сегашната украинска държава и лобно такова на старата, която бе трайно обвързана с Москва и се колебаеше да престъпи диктата на Кремъл.

65-километровият конвой, който от дни се влачи тягостно към украинската столица напомня за един епизод от ранните години на ерата Путин. Обсадата на Грозни по време на чеченската война. И начинът, по който руската артилерия превърна града в димяща гробница. А светът наблюдава всичко това като катастрофа, развиваща се в забавен каданс. Вероятно това е и целта. Докато малките, алогични, неподкрепени по въздух или суша десанти в сърцевината на Украйна отвличаха внимианието, основната част от войските на Русия изминаха почти 200 километра напълно необезпокоявани. Сцената е нагласена за ключовото действие във войната на наративите. Няма място за отстъпление на нито една от страните – Путин не може да си позволи загуба или дори забавяне в този конфликт. Русия е осакатена от санкциите, тя се нуждае от решителна победа, която да й позволи да седне на масата като равен с бъдещите си съюзници в лицето на страни като Китай, Индия и Иран и да тръгне максимално скоро по пътя на икономическото регенериране. Украйна пък е на прага на буквалното изчезване; тя по всяка вероятност ще бъде разчленена от Русия, разделена на множество части и пресечена от демилитаризирана зона по примера на следвоенна Германия или Корея. Това са нации, вкопчени в екзистенциална битка. И единственият останал въпрос е кой ще мигне пръв.

Сподели
Default image
Расколниколов

Расколниколов е псевдонимът на автора, стоящ зад блога "Просто Приказки". Поради лични съображения предпочита да остане неназован.

Leave a Reply