За ефективно противопоставяне на Русия и Китай, върнете сферите на влияние

Подобно на Ялтенското споразумение от 1945 г., една глобално разделение на сфери на влияние между САЩ, Русия и Китай може бъде полезна за целия свят, пише в свой анализ за National Interest Дейвид Пайн*.

Увеличава се заплахата от конфликт на два фронта с Русия и Китай, произтичаща от нарастващото им превъзходство над САЩ по отношение на ядрените, електромагнитните импулси (ЕМП) и кибернетичните оръжия. Въпреки намаляващата стратегическа военна компетентност на САЩ мнозина, ако не и повечето американски политици, продължават да вярват, че Съединените щати са най-значимата военна сила на Земята. Тази заблуда ги е накарала да пренебрегнат възстановяването на американския ядрен арсенал, изграждането на всеобхватна национална система за противоракетна отбрана и укрепването на американската електрическа мрежа, за да възпрат катастрофално нападение от страна на Русия или Китай.

Лидерите на САЩ трябва да се откажат от идеалистичната си погрешна представа за безопасен и сигурен еднополюсен свят, в който Съединените щати са всепризнати като най-мощната суперсила.

Реалността е съвсем различна. Сега Америка е изправена пред все по-остри, ограничени и неудобни избори и отчаяно се нуждае от нова, далновидна голяма стратегия, която да противодейства, да разделя и да разрушава този разрастващ се съюз между две ядрени свръхсили.

За да отговорят на тази безпрецедентна дилема на националната сигурност и да гарантират оцеляването на Америка, лидерите на САЩ трябва да заменят стремежа си към хегемония – остаряла и неуспешна голяма стратегия – със стратегическо свиване и балансиране в чужбина. Стратегията на стратегическо свиване ще запази ценната кръв и бюджет на Америка, както и ограничените ѝ военни ресурси, и ще ги пренасочи към защитата на основните, жизненоважни интереси на САЩ. Тя би намалила рисковете от избухване на ненужна война с ядрените суперсили, противници на Америка, което би довело до един по-безопасен, по-сигурен и, надявам се, по-мирен свят.

Оттеглянето ще има за цел да гарантира, че нито една голяма сила няма да доминира в Европа и Североизточна Азия. Въпреки това то ще принуди съюзниците на САЩ да започнат да поемат основната тежест за сигурността в съответните региони и ще разчита на местните сили да балансират регионалните хегемони като Русия и Китай. Военните сили на САЩ ще останат разположени над хоризонта, в открито море или в рамките на Съединените щати, избягвайки разполагането на сили на фронтовете, при което американските войски служат основно като „капани“, които гарантират въвличането на САЩ в чужди войни в случай на агресия, но са недостатъчни за защита на съюзниците на САЩ или дори за възпиране на такава агресия. Стратегията за балансиране в чужбина би възстановила свободата на действие на САЩ да избират в кои войни да участват и кои да избягват, като се има предвид, че такива войни могат бързо и неочаквано да ескалират до ядрено ниво.

Съответно, за да се намали нарастващият риск САЩ да бъдат въвлечени във войни между велики сили, които допълнително биха изложили родината на САЩ на ядрена/EMP атака, САЩ биха изтеглили военните си сили от Европа, Африка и Азия, включително Близкия изток. Също така ще се въздържат от нахлуване и окупиране на други държави или от участие в дейности по изграждане на държави (nation building). Съединените щати ще изпращат експедиционни сили само ако държавите в тяхната сфера на влияние или тези, които представляват техни жизненоважни интереси, като Западна Европа и Япония, са под непосредствена заплаха от вражеско нападение. Може да се направи изключение за поддържане на ограничен брой американски войски, разположени в Германия, като предпазна мярка за възпиране на потенциална руска агресия срещу Западна Европа – като се признава уникалното значение на този регион за американската икономика и промишленост.

Ограниченото военно присъствие на САЩ в чужбина би намалило още повече подкрепата за анти-американския тероризъм и, което е най-важно, би намалило значително стимулите Русия и Китай да се съюзяват помежду си, за да балансират спрямо Съединените щати.

Като част от тази стратегия Америка най-накрая ще се откаже от провалената си глобална война срещу тероризма, за която бяха похарчени трилиони долари за водене на безплодни контра-бунтовнически войни в Близкия изток. Вместо това, след две десетилетия на разсейване, в които Русия и Китай изпревариха възможностите на САЩ в почти всяка ключова област на стратегическите военни технологии, Съединените щати най-накрая ще продължат да модернизират и възстановяват стратегическия си ядрен арсенал и стратегическите си отбранителни способности.

Теорията за окопаването също така не е нова; тя е защитавана от някои от най-изтъкнатите американски политолози като Джон Миърсхаймер (John Mearsheimer), Стивън Уолт (Stephen Walt), Робърт Папе (Robert Pape) и Кристофър Лейн (Christopher Layne). Нещо повече, историческият анализ показва, че повечето велики сили в остър упадък са възприемали стратегии за ограничаване и са били значително по-успешни от държавите, които са прилагали други политики.

Възприемането на голяма стратегия за балансиране на офшорните зони може да бъде съпроводено от дипломатическа „мирна офанзива“ на САЩ и договаряне на споразумение за глобална сфера на влияние, което да защитава жизненоважни интереси на САЩ, за да се предотврати нарастващата вероятност от непреднамерена и катастрофална война с Русия или Китай. Последното споразумение за сфера на влияние беше договорено от президента Франклин Делано Рузвелт, министър-председателя Уинстън Чърчил и съветския диктатор Йосиф Сталин на конференцията в Ялта през февруари 1945 г. То успява да запази мира между великите сили в Европа в продължение на повече от половин век, до голяма степен и благодарение на това, че САЩ запазват приблизителен ядрен паритет със Съветския съюз през целия период на Студената война.

Една глобална сфера на влияние между САЩ, Русия и Китай може да има подобен успех за целия свят. Руският президент Владимир Путин неведнъж е изразявал мнение, че една от основните му външнополитически цели е сключването на „ново Ялтенско“ споразумеие. При такава схема светът ще бъде разделен на региони, всеки от които ще има свой доминиращ регионален хегемон, като основната цел ще бъде да се насърчи стабилността и мира между великите сили.

При такова споразумение САЩ ще запазят най-голямата си сфера на влияние, включваща цялото Западно полукълбо, Западна Европа, Япония, Австралия и Нова Зеландия, които ще останат защитени от американския „ядрен чадър“. Руската сфера на влияние ще включва бившите съветски републики, Сърбия, Иран, Ирак, Сирия и Либия. Сферата на влияние на Китай може да включва Северна Корея, Тайван, Южнокитайско море, Пакистан, Афганистан, четирите марксистки/комунистически държави в Югоизточна Азия и около половин дузина африкански държави, които понастоящем се ръководят от марксистки/комунистически диктатори. Ако лидерите на САЩ се съгласят с подобен план и поемат ангажимент да не разполагат американски войски в Източна Европа – освен в случай на руска агресия – тогава Русия, осъществила целта си да постигне военна сигурност по западната си граница, може да насочи вниманието си на изток към нарастващата заплаха от Китай.

Древният китайски генерал Сун Дзъ мъдро ни съветва в „Изкуството на войната“:

И така, най-важното във войната е да се атакува стратегията на врага. Следващото най-добро решение е да се разрушат съюзите му чрез дипломация.

Днес Съединените щати биха могли дори да се съгласят да се оттеглят от НАТО, който ще продължи да функционира като съюз, ръководен от Европа, а не от САЩ, в замяна на оттегляне на Русия от съюза ѝ с Китай и прекратяване на цялото китайско-руско военно сътрудничество и взаимопомощ. Такова всеобхватно споразумение би признало и зачитало жизненоважните интереси и на трите ядрени свръхсили и би разрешило всички основни нерешени спорове. Това ще сведе до минимум потенциалните рискове от военен конфликт в интерес на запазването на мира между великите сили.

Както обяснява Греъм Алисън (Graham Allison) в статия, публикувана от Foreign Affairs, запазването на този мир е от решаващо значение за националната сигурност на САЩ:

Дори конвенционална война, която може да прерасне в ядрена, рискува да доведе до катастрофа… Занапред американските политици ще трябва да се откажат от недостижимите стремежи за световете, за които са мечтали, и да приемат факта, че сферите на влияние ще останат основна характеристика на геополитиката. Това приемане неминуемо ще бъде продължителен, объркващ и труден процес. И все пак той би могъл да донесе и вълна от стратегическо творчество – възможност за нищо по-малко от фундаментално преосмисляне на концептуалния арсенал на националната сигурност на САЩ.

Русия и Китай вече имат свои собствени сфери на влияние, отбелязва Алисън, независимо дали американските лидери ги признават или не. Многократните военни нахлувания на САЩ в тези сфери на влияние след края на Студената война (най-вече чрез разширяването на НАТО в Източна Европа като цяло и конкретно в балтийските държави) провокираха и двете страни да се съюзяват по-тясно във военно отношение.

Освен това Съединените щати имат ангажименти в областта на сигурността с над една пета от всички държави, което води до сериозно претоварване на военните им сили. За да се реши този проблем, друга по-реалистична и политически приемлива алтернатива на сключването на всеобхватно споразумение с Русия и Китай би била администрацията на Байдън едностранно да изтегли разположените американски военни сили от Източна Европа, Централна Азия, Близкия изток, Южнокитайско море, Япония и Корейския полуостров. Американските лидери продължават да вярват, че колкото повече съюзници имат Съединените щати, толкова по-сигурна и защитена е страната. Ангажиментите за водене на неконвенционални и потенциално ядрени войни с Русия и Китай за държави, които не представляват жизненоважни интереси на САЩ, обаче създават много повече рискове за националната сигурност на САЩ, отколкото ползи. Администрацията на Байдън трябва да подложи всички съюзи на САЩ на анализ на разходите и ползите, за да определи кои от тях повишават националната сигурност на САЩ и кои я излагат на по-голям риск от въвличане в конфликти на великите сили заради второстепенни интереси. Америка би могла да се откаже от всички свои ангажименти в областта на сигурността, които не издържат теста.

Най-належащо е лидерите на САЩ незабавно да информират Москва и Пекин, че Америка няма да се намесва военно в евентуални войни за Тайван или бившите съветски републики (които така или иначе са незащитими), като по същество се откаже от бъдещи военни интервенции на САЩ в техните сфери на влияние. Такива действия биха укрепили националната сигурност на САЩ и значително биха намалили шансовете за нападение от страна на Русия и Китай срещу САЩ, като намалят възприеманата заплаха от страна на Москва и Пекин и същевременно увеличат вероятността от пукнатини и разногласия между тях, което потенциално би могло да раздели и разруши съюза им с течение на времето. Както показва историята, нищо не е обединявало Русия и Китай повече от недалновидните опити на Америка да налага своята мощ в Източна Европа и Източна Азия заедно с усилията си да се превърне в доминираща свръхсила. Без Америка да подбужда гнева им, исторически враждебните им отношения може би отдавна щяха да се възобновят.

* Дейвид Т. Пайн (David T. Pyne) е бивш офицер от бойните части на армията на САЩ и офицер от щаба на отдел „Вътрешен контрол“, магистър по национална сигурност от университета Джорджтаун. Понастоящем е заместник-директор по националните операции на EMP Caucus on National and Homeland Security и е сътрудник на новата книга на д-р Питър Прай „Blackout Warfare“. Можете да се свържете с него на имейла му emptaskforce.ut@gmail.com.