Общественият договор, който крепи обществото ни след 1989 г., има нужде от анекс, за да продължи да работи.
Преди време писах за необходимостта от нов Анекс (дали ще е №2 или №3, не е важно) към обществения ни договор.
В него трябва да се защитят интересите на обществото, така че то да стане по-ангажирано в политическия процес.
Ще започна от това, че ситуацията в Мамковината ни далеч не е розова. Асен Василев (за добро или за лошо) отпуши темата с постоянния растеж на минималната работна заплата, при което особено силно нараснаха заплатите в администрацията, без изобщо да се пипне нейното количество, нито качеството ѝ на работа и държавата стана пръв работодател и на пазара на труда се изправи като пряк конкурент срещу частния бизнес.
Всичко това много скоро ще доведе до загуба на конкурентоспособност на редица бизнеси, като процесът ще се катализира и от проблемите в германската автомобилна промишленост, което пряко ще рефлектира в свързаните с нея производства в България. Следователно, за да продължи икономическият възход, ни трябва нов модел, който да се различава или да надгражда решенията от последните 4 десетилетия.
Същевременно политическият живот на Републиката може да се охарактеризира с термина „пълен мармалад“, като процентът на доверие в основния представителен орган – Народното събрание, не надвишава стайната температура в климатизирано помещение. С отворен прозорец. Зимата.
Огромна част от народонаселението (то всъщност си е така от Османското владичество насам) вижда в държавата не нещо свое, а нещо враждебно. Е, това е само когато не иска нещо от държавата, щото нали „Дайте да дадете“ е също любим принцип. Демек, ако може някак хем да вдигнете пенсиите, хем да не си плащам данъците. Щото държавата ни е длъжна нали, таковата. Ние на нея – не.
След това лирическо встъпление, бих искал да изложа няколко идеи за новия Анекс, които могат да станат не лоша основа на публичен договор, включващ поколенията от 90-ти набор насам.
Дигитализация:
Държавата в телефона ми? По време на пребиваването ми в Украйна в периода 2022 -2023 бях изключително изненадан колко далеч са стигнали те в дигитализацията на страната, или по- скоро как ние сме в каменната ера. Това включва както държавните административни услуги, така и банковите. Един украинец във воюваща държава получава огромна част от административното обслужване чрез приложението Дія (съкратено от «Держава і я», или на български „Държавата и аз“). На когото му е интересно да разбере повече за тази идея – нека отиде на сайта им и да разгледа.
Над 90% от вътрешните документи, а от скоро и задграничните паспорти на украинците, са изцяло дигитални. Например: лична карта, шофьорска книжка, разрешително за оръжие, като документите за всички тези удостоверения се подават през същото приложение. От телефон или компютър.
Ако трябва да изброявам всички услуги, достъпни през това приложение няма да ми стигнат две страници формат А4. За това как пред банковите приложения на Приват банк и Монобанк може да си купиш билети за влак, автобус и самолет, да си направиш резервацията за хотел или квартира, че 90% от услугите плащаш онлайн (само да кажа в Украйна има и Убер, и Болт, и Уклон), тези които са били там ще ме разберат.
А какво ни пречи в България да направим дигитализация през единен портал? В мирно време?
Ако трябва, може директно да поискаме методическа помощ от Министерство на цифровата трансформация на Украйна – не мисля, че ще ни откажат. И от тук могат да отпаднат или да бъдат силно редуцирани редица услуги „на гише“, които генерират само бюрократичен апарат, който всички си знаем колко е ефективен („Тук не е информация“, „Минете другата седмица“ ).
Децентрализация:
Отново на базата на украинския опит: може да звучи егоистично, но като софиянец някак ми се ще минимум 60% от данъците да се връщат в града . Моите уважения към малките населени места, но един мегаполис има своите нужди, а тези нужди се решават с пари. Когато това е закрепено на законодателна основа, а не зависи от рязането на баницата през държавния бюджет, то ще даде много голям тласък на истинската самостоятелност на градоначалниците и градските съвети.
Защото сега става малко, че ако правителството не е „твойта партия“ – кмет да не си. Отделно съм убеден, че в голям населен пункт като процент може да се краде много по-малко – едно е градски „парламент „ с представители на 7-8 партии и независими съветници – друго е малка община със съвет във формата „я, братó и аверите“.
Същевременно, ако има някакви дотации за малките общини, те трябва да са именно за увеличаването на тяхната конкурентоспособност (то толкова европейски пари се изсипаха в тази конкурентоспособност и кохезия, че някои общини трябва да са вече готови за колонизирането на Марс, но за Марс напомнят само общинските пътища – ама това е друга тема).
Дерегулация:
Това трябва да включва поетапното саниране на действащото законодателство с намаляване на административната тежест върху гражданите. И върви ръка за ръка с дигитализацията. Това включва, ама наистина много законотворческа работа и обединяването на няколко закона в един. Така и така повечето закони са станали като клоунски гащи от кръпки, поправки, поправки на поправките, преходни и заключителни разпоредби и правилници за приложение.
Конкретни примери мога да дам с действащият (все още) Закон за приватизацията и следприватизационния контрол, Закона за публичните предприятия и Търговския закон, които в определени моменти не си кореспондират особено. А пък колко не кореспондират със съвременните бизнес реалности, е тема на отделен, пак много дълъг разговор.
Декриминализация:
Е тук ще полетят яйцата… Непопулярно (или популярно, в зависимост от отсрещната страна) мнение: Когато не можеш да се справиш с нещо (примерно с тревните смеси за пушене) – декриминализирай го и го обложи с данък и акциз.
Един български политик, когото уважавам, когато се засякохме в Нидерландия, каза една отлична фраза „Тук от държавата организираната престъпност не може да се дореди до бизнес“ – защото всички стандартни грехове са си напълно законни и за тях се събират данъци.
И полицията да не ангажира ресурс да гони студентите за едно козче. От сега да си кажа – не употребявам нищо за което не се плаща акциз. Дайте да видим, стъпвайки разбира се на европейската практика, кои неща си струва да се декриминализират, приходите от тях от черния или сивия сектор да си минат в белия и всеки да си плаща за мурафетите.
На базата на тези 4D (с букви ЧЕТИРИ-ДЕ) – Dигитализация – Dерегулация – Dецентрализация – Dекриминализация
може да стъпят множество реформи – намаляване на администрацията, ограничаване на корупционните рискове, по-голяма прозрачност на публичните финанси и прочие и прочие и прочие.
Но, засега толкова, че и без друго текстът стана прекалено дълъг и съм убеден че отдавна загубих над половината читателска аудитория.
Животът в големия и малкия град