Масовата миграция от Третия свят към Европа и България включително се представя като безалтернативна политика. Снимка: mostafa meraji, Unsplash
Оригинална публикация: списание „Свобода за всеки“, Масовата миграция – случайност, необходимост или проект? Християнският отговор на едно от големите предизвикателства на нашето време. (Брой/том 67, август 2026 г. )
Всяко поколение българи, откакто съществува модерната ни държава, е било убеждавано, че трябва да жертва нещо в името на по-висша кауза – класовата борба, „братството на народите“, евроинтеграцията на всяка цена, „общочовешките ценности“.
Тезата на този текст е по-скромна и именно затова по-трудна за приемане от част от политическия и медийния елит: благополучието на българите – тези, които живеем тук сега, и нашите деца и внуци – е достатъчно основание само по себе си.
Не е нужно да бъде обосновавано с абстрактен универсализъм, нито да отстъпва пред въпроса дали други народи успяват да организират собствените си държави. Това не е агресия към никого. Това е обикновена, позната от хилядолетия логика на всяко семейство, общност и нация: първо се грижиш за своите. Единствено ако имаш излишък от сили и средства, помагаш на другите – по свой избор, не по чуждо наложено задължение.
От тази проста предпоставка следва конкретен политически извод: миграцията на хора от общества с фундаментално различна култура, които в исторически план трудно се асимилират и които във фискален и социален план се оказват нетна загуба за приемащата държава, не бива да бъде допускана – не защото „мигрантите са лоши хора“, а защото не е работа на българската държава да решава демографските или управленски провали на трети страни за сметка на собствените си граждани. България трябва да остане национална държава на българите, а не икономическа зона, отворена за всеки, който би искал по-висок стандарт на живот.
Правото на национален и религиозен егоизъм
Идеята, че една държава дължи на света отворени граници, е изключително нова, безпрецедентна в световната история и далеч не толкова морално очевидна, колкото ѝ се приписва от модерната левица. През повечето време на човешката общност хората са живели на някакъв родово-племенен принцип и дори когато тези общности са попадали в рамките на мултиетнически империи, традиционно е имало ясно отделяне на етносите вътре в тях – било по провинции, градове и села или даже отделни махали и квартали. Водещ елемент е било лоялността към централната власт, често персонифицирана в монарх.
На идеята за империите, владеещи повечето свят, се противопоставят две идейни течения – национализъм и либерализъм, понякога конкурентни, понякога сътрудничещи си. Национализмът в класическия си смисъл – правото на един народ да управлява себе си, на собствена територия, по собствени закони и в защита на собствената култура – е в основата на самото съществуване на България като независима държава след 1878 г.
Никой не оспорва правото на етиопците да продължат за пазят древната си страна, на японците да поддържат също древната Япония изключително японска, нито правото на модерната и млада държава Израел да гарантира еврейски демографски характер на своята държава.
Странно е тогава да се очаква единствено европейските нации, включително малки, макар и също древни като българската, доброволно да се откажат от същото право в името на абстрактен морален универсализъм, който на практика никой не прилага симетрично.
Приоритизирането на собствените граждани не е неморално – това е самата дефиниция на политическа общност. Теорията на модерното демократично управление предполага имплицитен договор между управляващи и управлявани, в който гражданите на дадена държава ѝ дължат данъци, военна служба и лоялност, а тя им дължи защита на техните интереси – включително правото на живот.
А какво е правото на живот, ако не именно децата им да растат в общество, чиято култура, език и норми на живот те разпознават като свои?
Когато политически елит решава да внесе стотици хиляди хора от общества с коренно различни норми, без да пита за съгласието на собствените си граждани, той нарушава именно този договор. Подобно решение може да доведе единствено и само до ръст на политическо насилие.
Това не е призив за изолационизъм или вражда към други народи. То е признание, че съчувствието към чуждото страдание – колкото и реално да е то – не може автоматично да се превръща в правно задължение на българската държава да го компенсира с трансфер на население, инфраструктура и социални плащания. Ако едно общество не успява да се управлява – било то заради война, диктатура или собствени институционални провали – това е трагедия за неговите жители, но не е автоматично основание българският данъкоплатец да плаща цената чрез замяна на демографския състав на собствената си страна.
Историческите примери
В историята няма ако. Но дори бегъл поглед на историческото развитие на християнския свят показва какъв голям удар е понесъл през вековете. Историческите пет патриаршии са в Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, като днес единствено Рим е християнски град, а останалите градове са под властта на друговерци. И това става въпреки вековните усилия на християните да запазят земите, в които възниква християнството.
Казано по друг начин:
Сирия беше християнска страна.
Ирак беше християнска страна.
Йордания беше християнска страна.
Турция беше християнска страна.
Египет беше християнска страна.
Либия беше християнска страна.
Тунис беше християнска страна.
Алжир беше християнска страна.
Мароко беше християнска страна.
Ливан беше християнска страна буквално до наши дни – единствената арабска християнска такава в света[1]. През 80-те години на миналия век допускането на техните кръвни братя араби от Палестина, но с друга религия, доведе до необратима демографска подмяна, кървава гражданска война и десетилетия нестабилност.
Редно е да се запитаме, гледайки бруталната дискриминация, която християните копти в Египет изпитват ежедневно, насилието над християните в Сирия, Ирак, Ливан и масовата им миграция пред очите ни и всички атентати, дали искаме подобно нещо и за нашите страни?
Асимилация и „нетна загуба“: критериите, които всъщност имат значение
Тезата тук не е, че всяка имиграция е вредна. Историята познава примери за успешна, продуктивна имиграция, включително такава, довела до забележителен просперитет. Ключовият въпрос винаги е бил един и същ: асимилира ли се новото население, и представлява ли то фискален и социален нетен принос, а не тежест?
Едно холандско изследване на консултантската фирма Demo, изготвено от Ян ван де Бек, Ханс Роденбург, Йоп Хартог и Херит Крефер, изчислява нетния фискален ефект на имиграцията върху бюджета на Кралство Нидерландия за период от над двадесет години на около 450 милиарда евро – сума, представляваща разликата между вноските на имигрантите в бюджета и получените от тях социални плащания и услуги.[2]
Според същото изследване, ако Нидерландия иска да поддържа настоящото съотношение между работещи и пенсионери единствено чрез имиграция, до края на века би трябвало да приеме допълнителни над 100 милиона имигранти – цифра, която авторите определят като логически абсурдна, наподобяваща пирамидална „Понци“ схема.[3] Изследването посочва още, че фискалният ефект варира драстично според произхода[4]: докато мигранти от Западна Европа, Северна Америка и Източна Азия имат силно положителен нетен принос, мигранти от някои региони на Близкия изток и Африканския рог струват на холандския бюджет средно по няколкостотин хиляди евро на човек за целия им жизнен цикъл.[5] Интересно е да се отбележи, че поради събирането на данни единствено по гражданство и страна на произход, не по етническа принадлежност, страните от Източна Европа като България и Румъния също сме с нетен минус за нидерландската социална система.
Разликата не е случайна и не произтича от произволна дискриминация на статистиците.
Тя отразява реални фактори: образователно ниво при пристигане, езикова близост, култура на пазара на труда, отношение към образованието на децата и степен на гражданско участие. С други думи – асимилируемост. Общество, в което мигрантската общност бързо усвоява езика, участва в пазара на труда на равни начала и възпитава децата си в норми, съвместими с приемащото общество, представлява различен, много по-малко рисков случай от общество, в което втора и трета генерация остават извън пазара на труда, образователната система и гражданския живот.
Точно тук се крие разковничето на дебата, което политическата коректност системно избягва: не всяка култура се интегрира еднакво лесно, и признаването на този факт не е расизъм, а емпирично наблюдение с преки бюджетни последици.
Държава като България, с ограничен фискален капацитет, крехка институционална рамка и все още неукрепнало социално доверие, няма луксозна възможност да експериментира с групи, за които предварително е известно от западноевропейския опит, че носят висок риск от неуспешна интеграция.
Докато съществуват големи и компактни български общности в съседни страни, включително такива извън ЕС и с по-нисък стандарт на живот – РС Македония, Сърбия, Албания, Косово, Молдова, Украйна, ние трябва първо да изчерпим този потенциален източник на работна сила като внос от чужбина.
На второ място идва вносът на работници от бели християнски страни, като Украйна, Молдова, Русия, Беларус, Сърбия, Босна и Херцеговина, Черна гора, които биха се интегрирали лесно и бързо – както, впрочем, виждаме с вече голямата мигрантска общност от Украйна вследствие на войната на Русия срещу страната. Над 60 000 украинци живеят и работят в страната ни, като на практика всеки един възрастен работи и допринася за икономическото развитие. Това не е теория, а практика.
Единствено когато сме изчерпили тези варианти би могло евентуално да се помисли за някаква трета алтернатива.
Аржентина: урокът за планирана срещу непланирана миграция
Аржентина предлага показателен, макар и рядко споменаван в българския дебат пример за това как радикално различен резултат може да произведе една и съща обща политика на „отворената врата“ – в зависимост от това дали миграцията е планирана, подбрана и обвързана с интеграционни институции, или е хаотична и неконтролирана.
В периода между 1876 и 1914 г. аржентинската държава провежда съзнателна политика на насърчаване на имиграцията, залегнала в член 25 на конституцията от 1853 г., вдъхновена от юриста Хуан Баутиста Алберди.[6] Създадени са агенции за набиране на заселници в европейските градове, изградени са приемни центрове (Hotel de Inmigrantes), а президентът Доминго Сармиенто провежда мащабна образователна реформа, довела до драстично намаляване на неграмотността.[7]
Резултатът е впечатляващ: население от около 800 000 души през 1852 г. нараства до над 8 милиона до 1914 г., а Аржентина се превръща в една от десетте най-богати държави в света по БВП на глава от населението.[8]
След 30-те години на ХХ век обаче европейската имиграция секва, а на нейно място идва вътрешна и регионална миграция от съседни страни към градските центрове.
Този път миграцията е без сравнимо ниво на държавно планиране, инвестиции в образователна и приемна инфраструктура или ясни критерии за подбор. Резултатът с течение на десетилетията е разрастване на неформални квартали около големите градове, натиск върху здравната и образователната система, и постепенно ерозиране на институционалния капацитет, който бе изграждан цели три поколения.[9]
През 2004 г. правителството приема закона „Patria Grande“, който предоставя амнистия и достъп до безплатно образование, здравеопазване и глас на местни избори единствено въз основа на декларация за родство – без изискване за доходи или квалификация – и само за няколко месеца добавя над 440 000 души към легално пребиваващото население.[10]
Поуката не е за произхода на хората, а за метода на държавата: миграция, съпътствана от подбор, инвестиции в приемен капацитет и ясни очаквания за интеграция, може да бъде двигател на просперитет. Миграция, третирана като административен формалитет, без подбор и без изисквания, устойчиво пренасочва обществения ресурс от гражданите към управлението на нарастващи паралелни системи – жилищни, здравни, образователни – на които държавата не е подготвена да отговори.
Швеция и моделът на „приемане без граница“
Западноевропейският опит с миграцията от последните десетилетия – независимо от многобройните различия между отделните държави – показва системно повтарящ се модел: висок процент одобрени молби за убежище,[11] ниска степен на трудова реализация сред определени мигрантски групи във втора и трета генерация,[12] и нарастваща политическа поляризация, съпроводена от възход на партии, изградени изцяло около въпроса за миграцията.[13]
Швеция – държава с една от най-щедрите системи за прием на бежанци в Европа през 2010-те години – днес се сблъсква с публично признати от собствените ѝ институции проблеми с паралелни общности, организирана престъпност, създаването на т.нар. no-gо- zones, в които даже полицията не пристъпва,[14] и трудности при интеграцията на второ поколение имигранти в пазара на труда.
Общото между всички тези случаи не е произходът на конкретните хора, а структурният факт, че мащабен внос на население без ясни критерии за подбор, без реалистична оценка на приемния капацитет и без последователна политика на интеграция систематично произвежда социални разходи, надвишаващи очакваните ползи – точно каквото показва и нидерландското изследване, цитирано по-горе.
Икономическата аритметика: защо „те ни трябват за пазара на труда“ е грешният отговор
Основният аргумент в полза на масовата трудова имиграция в България – недостиг на работна ръка при ниска безработица и застаряващо население – е реален проблем, но решението не е логически принудено да бъде демографско заместване.
Бизнес модел, разчитащ на евтина, ниско платена работна ръка, отслабва точно стимула за автоматизация и модернизация, от които българската икономика се нуждае, за да остане конкурентна в дългосрочен план. Внасянето на работна ръка е удобно решение за конкретен работодател в конкретен момент, но не е решение за нацията – то замразява икономиката в равновесие с ниска производителност, вместо да я тласне към равновесие с по-висока добавена стойност.
Освен това коефициентът на плодовитост (ТКП) на България, макар и все още под нивото на просто възпроизводство от 2,1, показва обнадеждаваща тенденция: от исторически най-нисък коефициент от около 1,1 в края на 90-те години, страната е достигнала до 1,81 през 2023 г. – почти удвоение за четвърт век, движено от подобряващ се стандарт на живот, намаляваща престъпност и обръщане на миграционния поток от отрицателен в положителен за етническите българи след 2020 г.[15]
Тази тенденция показва, че демографската криза не е неизбежна съдба, изискваща спешно демографско заместване, а проблем, върху който вътрешната политика – данъчни облекчения за работещи български семейства, цебенасочена жилищна политика, връщане на диаспората – вече показва измерим ефект.
Циклите на Кондратиев: естествена корекция, а не аргумент за паника
Руският икономист Николай Кондратиев формулира теория за дългите икономически цикли с продължителност приблизително между 40 и 60 години, които се задвижват от вълни на технологични иновации и произтичащите от тях социални промени. Тези цикли преминават през различни етапи – на растеж, забавяне и последващо обновяване. Важен елемент в този процес е взаимодействието с демографските тенденции, които едновременно влияят на цикличната динамика и са повлияни от нея.
По време на периоди на интензивен технологичен напредък обикновено се наблюдават по-ниска раждаемост и по-високи доходи, тъй като обществата насочват усилията си към адаптация и натрупване на умения вместо към разширяване на семействата. В по-късните фази, когато технологиите се стабилизират и икономическите условия се подобряват, раждаемостта често започва да се повишава отново. В този смисъл системата функционира като саморегулиращ се механизъм.[16]
Настоящият демографски спад в България и Европа съвпада именно с такава фаза от цикъла на Кондратиев. Новият вектор е автоматизацията и изкуственият интелект, които могат да повишат драстично производителността на труда. Опитът за изкуствено „коригиране“ на демографията чрез внос на население преди тази технологична вълна да узрее, представлява изключително късогледа намеса в естествен процес на пазарна и демографска саморегулация – намеса, чиито социални разходи, както видяхме в примерите по-горе, системно надвишават очакваните краткосрочни ползи.
Възражението за „моралния дълг“ и защо не издържа
Най-честото възражение срещу изложената теза е морално: не сме ли задължени, като вече заможно европейско общество, да помогнем на хора, бягащи от война, бедност или репресия? Отговорът тук не е отричане на състраданието, а разграничение между лично, доброволно състрадание и наложено чрез държавна политика преразпределение на демографския състав на цяла нация.
Гражданите на България нямат демократично упълномощена възможност да гласуват пряко за всяко решение за прием на мигранти – то се взима от политически елити, често под външен натиск (европейски квоти, международни спогодби), без реален граждански консенсус. Когато решението засяга нещо толкова фундаментално като демографския и културен състав на нацията за поколения напред, легитимността му не може да се основава единствено на моралната риторика на управляващите – тя изисква съгласието на самите граждани, чието бъдеще и това на децата им е заложено на карта.
Освен това моралната аргументация подбирателно игнорира собствените граждани на България в неравностойно положение – възрастни хора с ниски пенсии, деца в бедни региони, самотни майки – в полза на чуждестранни граждани. Ако състраданието е реален морален приоритет, а не риторичен инструмент, то логически следва първо да бъде насочено към собствените граждани, преди да бъде разширявано навън чрез механизми, за които самите граждани не са питани.
Селективност вместо изолация
Отхвърлянето на масовата, неселективна имиграция не е призив за пълна изолация. Разумна политика различава ясно между:
- Единици висококвалифицирани специалисти, инвеститори и изследователи с доказана способност за бърза икономическа и социална интеграция;
- Масов внос на етнически българи от историческата и новата диаспора, за които езиковата и културна бариера липсва;
- Масов внос на бели християни, за които езиковата и културна бариера е минимална;
- Масова, ниско- и средноквалифицирана имиграция от общества с ниска историческа степен на асимилация в европейски контекст, независимо от произхода ѝ.
Първите три категории заслужават активна, дори агресивна политика на привличане – България реално се конкурира за собствените си заминали граждани и техните деца, родени в чужбина. Четвъртата категория е именно тази, за която тезата на този текст твърди, че трябва да бъде сведена до минимум или изцяло премахната – не заради произхода на хората в нея, а заради предвидимия, измерим фискален и социален резултат от подобна политика, документиран многократно в западноевропейския опит.
Изборът пред България
Западна Европа избра пътя на масовата, слабо селективна имиграция като отговор на собствената си демографска криза. Резултатите – измерени не в абстрактни морални категории, а в конкретни бюджетни разходи, образователни статистики и политическа поляризация – са пред очите на всеки, който иска да ги види, а не да ги игнорира от идеологическа коректност.
България не е длъжна да повтори този експеримент. Тя има право – както всяка друга нация по света – да постави благополучието на собствените си граждани, деца и внуци над абстрактния въпрос дали други народи успяват да управляват себе си. Това не е акт на враждебност. Това е зрялото признание, че държавата съществува преди всичко за своите граждани, а не като универсална икономическа зона, отворена по подразбиране за всеки, който би желал по-добър живот в нея.
Демографското предизвикателство пред България е реално и няма да изчезне от само себе си. Но решението не минава през внос на ново население по модела на западноевропейските столици през последните тридесет години. То минава през технологична модернизация, връщане на диаспората, семейна политика и – преди всичко – през честността да признаем, че националният интерес не е срамна дума, а основа на всяка отговорна политика.
Библиография
Bernard, Lucas, Aleksandr V. Gevorkyan, Tom Palley, and Willi Semmler. „Long-Wave Economic Cycles: The Contributions of Kondratieff, Kuznets, Schumpeter, Kalecki, Goodwin, Kaldor, and Minsky.“ Almanac: Kondratieff Waves: Juglar – Kuznets – Kondratieff, Social Studies. https://www.sociostudies.org/almanac/articles/long-wave_economic/.
De Philippis, Marta, and Federico Rossi. Parents, Schools and Human Capital: Differences across Countries. February 2020.
Евростат. Коефициент на зависимост на възрастните хора и демографски прогнози, държави-членки на ЕС 2023–2100. 2023.
Moya, José C. Cousins and Strangers: Spanish Immigrants in Buenos Aires, 1850–1930. Berkeley: University of California Press, 1998.
Национална статистическа институция на България. Население и демографски процеси 2022. София: Издания на НСИ, 2023.
Pereyra, Miguel, Hans-Georg Kotthoff, and Robert Cowen, eds. PISA under Examination: Changing Knowledge, Changing Tests, and Changing Schools. Rotterdam: Sense Publishers, 2011.
Portes, Alejandro, and Rubén G. Rumbaut. Immigrant America: A Portrait. 4th ed. Berkeley: University of California Press, 2014.
Van de Beek, Jan, Hans Roodenburg, Joop Hartog, and Gerrit Kreffer. Borderless Welfare State: The Consequences of Immigration for Public Finances. Zeist: Demo-Demo Uitgever, 2023.
Данни на Световната банка. България – БВП на глава от населението, ППС (постоянен 2017 международен долар). 2024.
Бележки
[1] Uzay Bulut, “From Christian to Majority-Muslim: Lebanon’s Cautionary Tale for Europe,” The European Conservative, December 24, 2025, https://europeanconservative.com/articles/analysis/from-christian-to-majority-muslim-lebanons-cautionary-tale-for-europe/.
[2]Jan van de Beek et al., Borderless Welfare State: The Consequences of Immigration for Public Finances (Zeist: Demo-Demo Uitgever, 2023), ISBN 9789083334820.
[3]Van de Beek et al., Borderless Welfare State.
[4] Светослав Стамов, “Колко струват мигрантите на Нидерландия?” Война и мир, 15 октомври 2024, https://voinaimir.info/2024/10/netherlands-social-state/
[5]Van de Beek et al., Borderless Welfare State.
[6]Constitución de la Nación Argentina (1853), чл. 25; вж. също José C. Moya, Cousins and Strangers: Spanish Immigrants in Buenos Aires, 1850–1930 (Berkeley: University of California Press, 1998).
[7]Cousins and Strangers: Spanish Immigrants in Buenos Aires, 1850–1930
Moya, José C. Cousins and Strangers: Spanish Immigrants in Buenos Aires, 1850–1930. Berkeley: University of California Press, 1998., page 40-45
[8]Световна банка, историческа статистика за БВП на глава от населението, Аржентина, 1900–1914 г.
[9]Alejandro Portes and Rubén G. Rumbaut, Immigrant America: A Portrait, 4th ed. (Berkeley: University of California Press, 2014).
[10]Ley de Migraciones No. 25.871 (Аржентина, 2004 г.), Програма „Patria Grande“.
[11]Евростат, Статистика за решенията по молби за убежище в ЕС, 2022–2023 г.
[12]Miguel Pereyra, Hans-Georg Kotthoff, and Robert Cowen, eds., PISA under Examination: Changing Knowledge, Changing Tests, and Changing Schools (Rotterdam: Sense Publishers, 2011).
[13]Обзорни данни за резултатите на антимиграционни партии в изборите за Европейски парламент и национални парламенти, 2019–2024 г.
[14] Bonner, Jelena. “Svensk politiansatt: «Vi har allerede tapt».” Document, January 3, 2023. https://www.document.no/2023/01/03/svensk-politiansatt-vi-har-allerede-tapt/
[15] Национален статистически институт на България, Население и демографски процеси, годишни доклади 2020–2024 г.; Our World in Data, историческа серия за ТКП на България.
[16] Lucas Bernard et al., „Long-Wave Economic Cycles: The Contributions of Kondratieff, Kuznets, Schumpeter, Kalecki, Goodwin, Kaldor, and Minsky,“ Almanac: Kondratieff Waves, Social Studies, достъпно на https://www.sociostudies.org/almanac/articles/long-wave_economic/.
