Публикуваме размислите на чешкия писател и драматург Карел Чапек (1890-1938 г.) „Защо не съм комунист” – размисли за нравствената същност на комунизма и за основанията, авторът да не приема неговата мрачност и неговия метод.
„Аз не принадлежа на никоя партия и моят спор с комунистите е дело не на убеждение, а на моята собствена съвест”, заявявил именитият хуманист Карел Чапек.
Този въпрос възникна изненадващо сред група хора, които обикновено бяха склонни да правят всичко друго, освен да се занимават с политика. Сигурно е, че никой от присъстващите не би повдигнал въпроса „защо не съм аграрист“ или „защо не съм социалдемократ“. Да не си аграрист само по себе си не означава някакво определено мирогледно или житейско убеждение. Но да не си комунист означава да си некомунист. Да не си комунист не е просто отрицание, а определено верую.
За мен лично този въпрос носи облекчение, тъй като изпитвах голяма нужда не да започвам полемика с комунизма, а по-скоро да се защитя в собствените си очи за това, че не съм комунист и защо не мога да бъда такъв. За мен би било по-лесно, ако бях такъв. Щях да живея с мисълта, че допринасям по най-смелия начин за спасението на света. Щях да мисля, че заставам на страната на бедните срещу богатите, на страната на гладните срещу чувалите с пари. Щях да знам какво да мисля за това и онова, какво да мразя, какво да пренебрегна. Вместо това сякаш съм гол сред тръни. Нямам никаква доктрина, която да ме прикрива, усещам собственото си безсилие да помогна на света и често не знам как да оправдая съвестта си: ако сърцето ми е на страната на бедните, защо, по дяволите, не съм комунист?
Защото съм на страната на бедните.
Виждал съм бедност, толкова мъчителна и неописуема, че тя е огорчила всичко, което съм. Където и да съм бил, бягах от дворци и музеи, за да търся бедните хора, винаги в унизителната роля на безпомощен наблюдател. Не е достатъчно да виждам и не е достатъчно да съчувствам. Трябва да живея техния живот, но се страхувам от смъртта. Тази остра, нечовешка бедност не е изписана върху герба на никоя партия. А що се отнася до тези ужасни гета, където няма нито пирон, на който да се обесиш, нито мръсен парцал, върху който да легнеш, комунизмът им подвиква от безопасно разстояние: виновна е социалната система. След две години, след двадесет години, знамето на Революцията ще се развее, и тогава –
Какво, след две години, след двадесет години? В състояние ли сте да признаете толкова безразлично, че човек трябва да живее така дори още два зимни месеца, още две седмици, още два дни? Буржоазията, която не може или не иска да помогне тук, ми е чужда. Но също толкова чужд ми е и комунизмът, който вместо помощ носи знамето на революцията.
Крайната цел на комунизма е властта, а не спасението. Неговият гигантски лозунг е власт [moc], а не помощ [pomoc]. Според комунизма бедността, гладът и безработицата не са непоносима болка и срам, а по-скоро удобен източник от мрачни сили, кипящ от гняв и съпротива. „Виновен е социалният ред.“ Не, по-скоро всички ние сме виновни, независимо дали стоим над човешката бедност с ръце в джобовете си или със знамената на революцията в ръцете си.
Бедните хора не са класа, те са именно декласираните, изключените и неорганизираните. Те никога няма да се окажат на стъпалата пред трона, независимо кой седи на него.
Гладните не искат да властват, а да ядат. Що се отнася до бедността, безразлично е кой властва. Единственото, което има значение, е как се чувстваме ние, човешките същества. Бедността не е нито институция, нито класа, тя е бедствие. Търсейки призив за незабавна човешка помощ, намирам единствено студената доктрина за властта на една класа.
Не мога да бъда комунист, защото моралът на комунизма не е моралът на човешката помощ.
Защото той проповядва премахването на обществения ред [řád], а не премахването на общественото зло [zlořád], което е бедността. Защото, ако изобщо обещава помощ на бедните, тя е обвързана с условие: първо ние трябва да вземем властта, а после – може би – ще помогнем и на вас. За съжаление, дори това условно спасение никой не може да гарантира.
Бедните хора не са маса. Хиляда работници могат да помогнат на един работник в борбата му за съществуване. Но хиляда бедни хора не могат да помогнат на един беден да получи дори парче хляб.
Един беден, гладен, безпомощен човек е напълно изолиран. Всеки такъв човек живее в собствена, самотна съдба, откъсната от съдбите на другите. Това е индивидуален случай, защото е бедствие, макар че съдбата му прилича на хиляди други като две капки вода. Каквото и да правим с обществото, бедните отново ще паднат на дъното, най-често придружени от други.
Не съм ни най-малко с аристократичен произход, но не вярвам в ценностите на тълпите. В края на краищата, надявам се, никой сериозно не се надява тълпите да управляват – те са само средство, политически материал, чрез който се постигат определени цели, те са единствено и само политически материал в много строг и най-безскупулен смисъл, дори в по-голяма степен, отколкото партийните членове, независимо от цвета на партията.
Нужно е хората да бъдат оформени по определен начин, за да се превърнат в тълпа, необходимо е да им се даде униформа, направена от определен плат или, още по-добре, от определени идеи. За съжаление, рядко някой може да свали униформа, направена от идеи след осемнайсет или повече месеца. Бих започнал да уважавам комунизма дълбоко, ако се доближи до работника и му каже честно:
„Има нещо, което искам от теб, но не ти обещавам нищо.
Искам да бъдеш винтче в машината, бройка, материал за мен, и така както си винтче, бройка и материал във фабриката, ще се подчиняваш и ще бъдеш тих и безгласен, така както се подчиняваш безгласно във фабриката. А когато един ден настъпи новият ред, ти пак ще бъдеш същият човек със същото място. Дали това ще е за добро или лошо, не мога да гарантирам.
Системата на света никога няма да бъде нито по-щедра, нито по-мила към теб, но ще бъде по-справедлива.”
Мисля, че повечето работници биха се поколебали да приемат това предложение – и все пак то би било изключително честно, и кой знае дали по високоморални съображения то не би било по-приемливо от всички предложения, представени досега.
Да храниш бедните с обещания означава да ги ограбваш.
Може би животът им изглежда по-поносим, когато им обещаваш несбъдваеми чудеса. Но от практическа гледна точка днес, точно както и преди сто години, врабчето в ръката е по-добро от гълъба на покрива на правителствената сграда, а огънят в домашното огнище струва повече от пламъците, които поглъщат дворците, които, освен това, са много по-малко на брой тук, отколкото би си помислил човек, който е принуден да приеме класовото съзнание вместо собствените си очи. С няколко изключения, що се отнася до жизнения стандарт, нашето общество като цяло съвсем не е заможно – факт, който обикновено се пропуска да се спомене.
Обикновено се казва, че бедните нямат какво да рискуват. Напротив, каквото и да се случи, бедните са тези, които рискуват най-много, защото всяка тяхна загуба означава загубата на последната им хапка хляб. С хляба на бедните не бива да се експериментира.
Никаква революция няма да се осъществи за сметка на малък брой хора, напротив. Тя ще бъде за сметка на най-голям брой хора. Дали става дума за война, валутна криза или нещо друго, именно бедните понасят най-рано и най-тежките последствия. Съвсем просто, бедността няма граници и няма дъно. Най-окаяният покрив на света е този над бедния човек, а не над богатия. Разклати света и после виж кой ще бъде затрупан под руините.
И така, какво трябва да се направи? Лично за мен думата „еволюция“ не е особена утеха.
Мисля, че бедността е единственото нещо на света, което не се развива, а просто се разраства. Но не е приемливо да се отлага въпросът за бедните до установяването на някакъв бъдещ ред. Ако изобщо трябва да им се помогне, трябва да се започне веднага. Съществува обаче съмнение дали днешният свят все още разполага с достатъчно морални средства за тази задача. Комунизмът твърди, че не разполага. Е, именно в този отказ се различаваме.
Не искам да кажа, че в този социален Содом има достатъчно напълно справедливи хора. Но във всеки от нас, содомитите, има малко от справедливостта и вярвам, че след известно упорито усилие и малко по-сериозно махане с ръце бихме могли да се споразумеем за доста прилична справедливост. Комунизмът обаче твърди, че споразумение е изключено. Явно той се съмнява в човешката стойност на повечето хора като такива, но за това ще говоря по-късно. Днешното общество не се срути, когато въведе някаква защита за безработните, възрастните и болните. Не казвам, че това е достатъчно, но важното както за бедните, така и за мен е, че толкова много е било възможно да се направи днес, на място, без изнервено чакане на славния момент, когато ще се развее знамето на Революцията.
Да вярваш, че проблемът с бедните е задача на настоящия, а не на бъдещия ред, означава обаче да не си комунист. Да вярваш, че парче хляб и огън в пещта днес са по-важни от Революцията след двадесет години, е признак на съвсем некомунистически нрав.
Най-странният и най-нечовешки елемент на комунизма е неговата странна мрачност.
Колкото по-лошо, толкова по-добре. Ако мотоциклетист блъсне глуха баба, това е доказателство за гнилостта на сегашния ред. Ако работник пъхне пръста си между колелата на машината, не колелата ще смажат бедния му пръст, а буржоазията, и ще го направи с кръвожадно удоволствие. Сърцата на всички хора, които по едни или други лични причини не са комунисти, са зловещи и отблъскващи като язва. В целия настоящ ред няма и капчица добрина. Каквото и да става, то е винаги лошо.
В една своя балада [комунистическият поет] Иржи Волкер (Jiri Wolker) казва: „В най-дълбоката част на сърцето ти, бедняко, виждам омраза.“ Това е ужасна дума, но любопитното е, че е напълно неподходяща. В дълбините на сърцата на бедните хора се крие по-скоро удивителна и красива веселост. Работникът до машината ще разкаже виц с много по-голямо удоволствие, отколкото фабрикантът или директорът. Строителните работници на обекта се забавляват повече от ръководителя или собственика, а ако в някое домакинство пее някой, то това определено по-често е прислужницата, която мие пода, отколкото госпожата ѝ.
Така нареченият пролетариат е по природа склонен към почти радостно и детско възприемане на живота. Комунистическият песимизъм и меланхоличната омраза му се влива изкуствено и то през мръсни тръби. Този внос на отчайваща мрачност се нарича „възпитание на масите в революционен дух“ или „укрепване на класовото съзнание“.
