Едно поне 500-годишно българско присъствие в предпланините на Северен Кавказ, а и в самия Кавказ, неизбежно оставя следи в местната топонимия. В централните части на Кавказ тя е по-слабо забележима, докато в предпланините и равнините северно от Източен Кавказ тези дири са много по-ярки. И то като се почне от VII–VIII век и се стигне кажи-речи до наши дни.
Зачеването на Велика България или по-точно на „Стара Велика България“, както я зове ромейският хронист Теофан Изповедник (759–817 г.), е твърде неясно и тъмно. Има колебания дали началото на тази първа българска държава в Европа е през 632 или през 635 г. Това начало е поставено чрез отхвърлянето на чужда власт, но коя е тя – историците отново спорят, тъй като според едни изследователи това са западните тюрки, а според други – аварите.
„На север от него (от градчето Никопс) са народите на турките и булгхарите, наречени по имената на реките: Купи-булгхар, Дучи-булкар, Олхонтор-блкар, пришълци, Чдар-болкар.“ Това е сравнително добре познат откъс от разширената редакция на арменската география „Ашхарацуйц“ на Ананиа Ширакаци и който липсва в кратката редакция на географията. Той обаче предлага наистина интересна информация.
След като преселението на българите на Вунд в Армения не е могло да се случи след 301 г., както и по времето на арменските царе Арташес ІІ (34/33–21/20 г. пр.Хр.) или Аршак І (34–35 г. сл.Хр.), тогава то следва да е станало някъде между 35 г. и 301 г. сл. Хр. Като се има предвид и фактът, че сириецът Мар Абас Катина, когото Мовсес Хоренаци изрично посочва като източник на българските сведения, е живял през III век, обхватът на търсенето трябва да бъде допълнително стеснен.
„Разпускайки западните множества, самият той (цар Валаршак) слязъл в богатите на трева места, близо до границата на Шарай, наричан от древните Безлесен и Горен Басеан и [който] по-късно вследствие на преселението на Влъндур на булкара Вунд, които се установили по тези места, бил наречен по неговото име Вананд.
На 24 май за пореден път върви медийно оплакване, че от Русия отричат българската свързаност на делото на светите братя Кирил и Методий.
Руската война в Украйна, въпреки употребата на съвременни оръжия, е всъщност война от средновековен тип.
Това съобщава първата половина от прочутия „Именник на българските владетели“. Той е открит през 1861 г. от руския учен Андрей Попов. Именникът е известен в три късни преписа: Уваров (от XV век) и Погодинов и Московски (от XVI век) и от откриването си насам е бил обект на многобройни изследвания и интерпретации от филологическа, календарна, езиковедска и историческа гледна точка. Голяма част от тези интерпретации представляват ни повече, ни по-малко насилие върху съхранената от Именника информация, целящо да я вкара в предварително зададени рамки. Хронологията в Именника е най-пострадалият елемент при тези занимания с него.
Остготското кралство в Италия е унищожено от Източната римска империя по-малко от век след създаването му.
Но какъв е смисълът, след като главният, могъщият и опасният враг е на изток от Афганистан.
Изненадващо е, че такива все пак съществуват, въпреки че последните групи българи напускат района в посока на Европа през 586 г.
С прозвището „дядо Иван“ българският народ нарича през Възраждането ласкаво Русия, към която храни надежди за освобождение от турския ярем. Традиционно за първообраз на този персонифициран образ на Русия се приема или московският цар Иван III (1462–1505 г.), или Иван IV (1533–1584 г.), известен с прякора Грозни, т.е. Страшни.
Защо обаче Ибн Хордадбех и Йакут ал Хамави локализират старите български земи южно от река Аму Даря (Окс), в древната област Тохаристан, известна преди това като Бактрия, докато Михаил Сирийски и Вардан Аревелци посочват като български територии, намиращи се на север от реката? Разминаването се дължи на това, че тези автори са разполагали със сведения за различни групи българи.
По всичко личи, че Втората карабахска война между Армения и Азербайджан приключи.
Географията на Вардан е запазена в кратка и разширена редакция (версия). Кратката редакция е дело на самия Вардан Аревелци, докато разширената съдържа поне 2 пласта от по-късни добавки. В кратката редакция Вардан ни е оставил един пасаж, който е от изключителна важност за българската история: