Кустодио Балестер, помощник-свещеник в енорията Сан Себастиан в Бадалона.Снимка: David Ramírez, ARABA PRESS
Осъждането на испански свещеник за „реч на омраза“ предизвика национален дебат за границите на религиозното изразяване и свободата на съвестта в съвременна Европа. Отец Кустодио Балестер, енорийски свещеник от Барселона, известен с откровените си възгледи, беше признат за виновен през юли 2025 г. за „ислямофобски“ изказвания в статия, която е написал преди повече от седем години.
Заради важността на темата за свободата на словото, предлагаме превод на български на текста на статията на отец Балестер.
Оригинална публикация: El imposible dialogo con el Islám, P. Custodio Ballester, Somatemps el 29 diciembre, 2016
Сражавайте се с онези от дарените с Писанието, които не вярват в Аллах и в Сетния ден, и не възбраняват онова, което Аллах и Неговият Пратеник са възбранили, и не изповядват правата вяра – докато не дадат налога [джизя] безусловно и с покорство.
Мохамед, Корана, Сура 9:29
Не мисля, че монсеньор Хуан Хосе Омела (Juan José Omella) е бил особено вдъхновен, когато е написал неделното си писмо, озаглавено „Необходимият диалог с исляма“.
Това ново възобновяване на християнско-мюсюлманския диалог, блокиран от предполагаемите „непредпазливости” на носталгичния Бенедикт XVI, е далеч от реалността. Ислямът не допуска диалог. Или вярваш, или си неверник, който трябва да бъде подчинен по един или друг начин.
Това е все едно да твърдим, с цялата добра воля на света, че католиците трябва да поддържаме отворен и помирителен диалог с привържениците на абортите, евтаназистите и пропагандаторите на джендър идеологията. Не, не е така.
Едно е да не презираме хората заради това, в което вярват и мислят, и да не ги преследваме за това, а съвсем друго е да трябва да заглушим вярата си, за да не се сблъска с прогресивния догмат и идеологията, която е обявила война на вярата ни. С допълнителния сериозен недостатък, че тя е обявена и на хората.
В страните, където мюсюлманите са на власт, християните са брутално преследвани и убивани.
За какъв диалог говорим тогава? И най-лошото е, че ако искаме да водим диалог, освен да заглушим „от предпазливост” вярата си, трябва да се кланяме на тяхната. Това е новият стил на новата епоха: диалог не само с исляма (с ислямската вяра), но и с новата социална и морална инженерия и нейните извращения. Това е на мода!
Когато през януари 2011 г. кола бомба, взривена от ислямисти пред вратите на коптската катедрала в Александрия, остави 21 мъртви и над 70 ранени сред вярващите, които присъстваха на новогодишната литургия, папа Бенедикт XVI издигна глас, за да осъди това, което толкова много хора тогава и сега искат да мълчат или да прикрият: жестокото преследване на християните в мюсюлманските страни.
Този акт – заяви Бенедикт – обижда Бога и цялото човечество. Този подъл жест на смърт, като поставянето на бомби в близост до домовете на християните в Ирак, за да ги принуди да напуснат, обижда Бога и цялото човечество, което точно вчера се молеше за мир и започна с надежда новата година.
Ислямският отговор не закъсня: великият имам от университета Ал-Азхар счете тези думи за неприемлива намеса: „Не съм съгласен с гледната точка на папата – заяви той – и се чудя защо папата не призова да се защитят мюсюлманите, когато ги убиват в Ирак. Той се позоваваше на върховния лидер на християните и му се струваше фатално, че той ги защитава, когато мюсюлманите ги убиват…
Трябва да се вмъкнем в главите на маврите, за да ги разберем.
Християните на мюсюлманска територия са толерирани и „защитени“, те са дхими, т.е. ако плащат данък на ислямската власт, плащат джизия, специален данък, който плащат само християните, за да могат да изповядват вярата си, без да бъдат преследвани и осъждани за това. Християнските малцинства в страни с мюсюлманско мнозинство като Сирия или Ирак са принудени да плащат джизия, за да не бъдат убити или поробени.
И това, разбира се, е специална ситуация на милост, която може да приключи, когато религиозната или политическата власт сметнат за уместно. Ето защо те считат, че е недопустима намеса от страна на Бенедикт XVI да се меси във вътрешните работи на мюсюлманска страна, независимо колко зимми – християни – убиват. Неверниците са собственост на държавата, която може да разполага с тях както сметне за добре: или като им наложи данък за неверници, или като ги изтреби. Какво си е помислил папата, като е искал да наложи правила за поведение на мюсюлманските страни!
След това ще дойде великият имам от университета Ал-Азхар (същият, който остро критикуваше Бенедикт XVI), Ахмад Ал-Тайеб, и ще прегърне папа Франциск. Но това няма да промени същността на исляма, основан на пряко и непосредствено откровение, което се превръща в книга – Корана – безспорна и не подлежаща на тълкуване. Трябва да се вярва в това, което е написано.
Молитвата, милостинята, поклонението в Мека и… също джихадът и изтребването на неверниците!
Самата среща не е посланието. Срещата между Франциск и великия имам сама по себе си не променя стогодишната реалност, нито историята на Мохамед: пророкът, който прекара целия си живот в разбойнически набези, подчинявайки с кръв и огън онези, които му се противопоставяха.
Срещата не може да бъде посланието: една прегръдка и една снимка не означават нищо, ако нямаме смелостта да кажем, че ислямът има очевидни елементи на насилие в Корана и в живота на Мохамед. Ако продължаваме да казваме, че „ислямът е религия на мира”, само създаваме объркване и недоумение. И особено ако нямаме смелостта да противопоставим на образа на Мохамед воина образа на Разпънатия, Господа на Вселената. Голяма разлика, нали? Или е неразумно да напомняме на мюсюлманите за различното естество на християнската религия?
И нека никой не ми повтаря, че в християнството също има насилие, защото има християни, които убиват свекървите си, тъй като нарушаването на заповедите никога не е било одобрено от Свещеното Писание, нито сега, нито някога.
И нека днес не ни разказват какво е било християнството вчера (което, както знаем, в много случаи е било налагано с меч), осъждайки го жестоко, разбира се: за да аргументират, че християнството е било много лошо, а ислямът е чист мир?
Да не се заблуждаваме, днешният и вечният ислям, който се опитваме да приравним с християнството, с едната ръка насърчава благотворителността, а с другата въоръжава всички онези, които отказват да признаят Аллах и Мохамед като последния и окончателен пророк на Бога.
