Българският преход можем да го озаглавим „интелигенти на власт“ – от доцент Иван Костов и доктор Филип Димитров, през професор Беров и професор Лилов, до докторите на историческите науки доктор Станишев, доктор Първанов и доцент Орешарски.
Дисклеймър – поводът е текстът на Милен Русков, който четох с удоволствие.
Текстът му обаче е закъснял с близо 20 години – тогава щеше да е актуален. Междувременно в обществото протече процес на политическа маргинализация на българската интелигенция, който, мисля, е необратим. Тя не изпълни функциите си и е с отпаднала необходимост в очите на западната дълбока държава, която отсвири надеждите си и вместо на интелигенти вече 16 години залага на генерали, което Иво Христов усети.
Та, Русков се зъби на умрял кон – интелигенцията ни отдавна няма тази обществена тежест, която текстът на Русков ѝ приписва. Разкриха ги, а и обществото ни не е същото.
„Другарю Живков, не можете да ми забраните да ви обичам“ (Л. Левчев, по Б. Райнов). Как ли се е пулил в отговор правешкият чиляк и си е викал: абе, за каква любов ми говори тоя? Френска?
Какво да напишем за редовия български интелигент след това откровение? Че е великан?
Българската интелигенция все така обича, с дълбока страст. Вчера обичаше Живков, днес обича НПО и Прокопиев. Можем ли да забраним на Христо Иванов да обича НПО? Прокопиев? Ами обичат си хората, прав е бил Левчев, никой не може да им забрани да обичат.
В тая чувствена любов на българския „интелигент“, идваща откъм дебелото му черво, към тирана и олигарха, е (беше, вече не е) трагедията на епохата, защото българската интелигенция е по същество политическата класа на България. Нейните дефекти автоматично се превръщаха в дефекти на политическата класа и имаха ефект върху политиката на България – която се превръщаше в една чувствена, страстна любов към брутални, зли олигарси, като любовта не знае спирка (виж забележката ми за страстната френска любов на Левчев към Живков).
Мога лесно да докажа твърдението си – българският преход можем да го озаглавим „интелигенти на власт“.
От доцент Иван Костов и доктор Филип Димитров, през професор Беров и професор Лилов, до докторите на историческите науки доктор Станишев, доктор Първанов и доцент Орешарски. Поради това размахването на дипломи, което наблюдавахме доскоро по избори, става разбираемо – всеки кандидат за власт първо трябва да легитимира претенцията си за власт и да удостовери принадлежността си към кастата, която излъчва държавната власт.
Дипломата, доцентурата и нагоре бяха сертификат за правомерна претенция за власт и принадлежност към легитимната за излъчване на висши държавни чиновници каста в България в продължение на близо 20 години (1990-2010). Ама, ще кажете, та не е ли така навсякъде – ами не, ще ви отговоря: бакалската дъщеря Тачър, актьорът Рейгън или Стивън Харпър, пощенски служител и среднист, който изкара десетина години на власт в Канада, могат да ни послужат за противоположни примери. Фетишизирането на интелигенцията беше български феномен (но вече не съществува).
Фетишизирането не е спестено и на хора като Борисов или Слави Трифонов – имам предвид респекта им пред жълтопаветния планктон, който, при все профанността си, е формиран изцяло като манталитет от либералната интелигенция, която обаче, както ще видим в социологическия ми подход нататък, има някои особености – първата е, че изобщо съществува (запитайте се защо дори думата „интелигенция“ в българския е заемка от руски.
И имайте предвид, че тя е заемка от руски и в американския английски – такова нещо като „интелигенция“ в Америка няма.
Там има „бели якички“, т.е. хора с професии (длъжности, които изискват диплома + лиценз). Интелигенция – йок, ходят си без нея, горките, т.е. това, което първо трябва да вденем, че такова нещо като „интелигенция“ и „интелектуалци“ всъщност е по-регионален, географски феномен, отколкото обикновено си мислим.
Няма английска интелигенция. Няма германска, няма американска и т.н. – но пък има руска интелигенция и българска, т.е. цялата страта всъщност е, ами, източноевропейско-балкански феномен и фактът изобщо, че такава страта съществува, не бих го нарекъл симптом за напредничавост – тя е феномен, дами и господа, на третия свят.
Толкова засега. Горното обяснява и кучешкия лай по всеки претендент за политическата власт в БГ, за който има съмнения дали пък не принадлежи на друга страта, а не на „интелигенцията“. Имам предвид до неотдавна. Заедно с лева си отива, парадоксално, и този див звяр, „интелигенцията“, ни риба, ни рак, типичен за страните от третия свят, каквато вече, ами, не сме. Но достатъчно за очевидното.
1. Балканският политически модел – интелигенти на власт
Трябва да подчертая, че тази част от българската интелигенция, която беше политически ангажирана с управлението на БГ, беше най-интелигентната интелигенция на Балканите и това, дето се вика, е факт от живота. Доказан. Българската политическа класа е изключителна – и за което не си даваме сметка.
Има едно любопитно изследване на Риндерман за интелигентността на горните 5% от всеки съвременен етнос води до следните резултати. Предполагам, с учудване ще установим, че IQ-то (колкото и условен фактор да са резултатите от IQ тестове за действителна интелигентност) на политически ангажираната българска интелигенция е по-високо от това на останалите балкански интелигенти, че и на европейските политици.
Примерно с близо 15 пункта по-високо от това на албанците, което е пропаст, с 10 от това на турците, което пак е пропаст, и с малко по-малко – 2-3 пункта – от това на хървати, румънци, сърби и т.н. На практика е идентично с това на френската интелигенция. Съвсем определено IQ-то на българската политическа интелигенция е високо.
Нещо контраинтуитивно от изследването: колкото по-на юг и югоизток в Европа, толкова по-високо IQ на хората от политическата класа.
Тук България отново е шампион, на практика европейски. За сравнение, докато IQ-то на английските политици е около 110, IQ-то на средния български или гръцки политик според изследването е около 124.
Което идва да ни рече, че докато на запад политиката е игра с правило номер едно „бъди почтен!“, (да не забравяме Тачър, Рейгън и Харпър – последното за България би било пълен абсурд), в западните демокрации ролята на елемента почтеност все така съществува, докато на югоизток той е изцяло изместен от елемента „образованост“ като критерий кой е годен за политик и кой – не. На югоизток политиката изглежда е игра на оцеляване, коалиционна игра, в която оцеляват най-умните, или грубо казано – на югоизток политиката е игра на измама, водена от изключително хитри измамници, където умението да измамиш е задължително за оцеляването и издигането и социалния успех.
В този смисъл интуитивисткото мнение, че българските политици са „глупави“, е абсолютна заблуда.
Всъщност става въпрос за най-интелигентната, най-измамната (до ниво професионален измамник), най-отраканата част от българската интелигенция, в сравнение с която IQ-то на останалите ни БГ интелигенти е направо тривиално. Българската интелигенция считаше (до около 2010-а) политиката за своя зона и истерично бранеше териториалните си права. Същото е и в Румъния, и в Гърция – справка таблицата и изследването.
Политиката в България доскоро беше занимание за интелектуалци и всички останали се считаха за натрапници. Поради което всеки с претенция за политик първо трябваше да докаже, че не е натрапник в тази зона – заради това и Николай Денков, Асен Василев, Кирил Петков и т.н. начинаещи политици първо размахаха атрибутите си за принадлежност пред камерите.
В този смисъл политиката изглежда предпочитаното поле за реализация на най-горната част от българската интелигенция, където обаче конкуренцията от тясносоциалистически професорски бради и гладко избръснати десни доценти е сурова и оцеляват само най-хитрите и най-коварните измежду най-хитрите, най-обръгналите в така наречените коалиционни и социални игри – както може да те излъже изключително умен човек, никой друг не може.
Бездната в IQ-то на един политик от европейския югоизток и един западен политик е смайваща – близо една стандартна девиация – и говори за качествено различен политически процес.
2. Раждането на българската интелигенция – Алеко среща Бай Ганьо
В чужбина, разбира се. (В България как да го познае…)
В Алеко, в отношението му към героя си и към самия себе си, има нещо особено. Мъчи го нещо този човек, Алеко. Мъчи го до степен да изпитва огромен стрес и срам, до една крайност и неестественост – върви Алеко из чужбина, не смее да погледне хората в очите от срам (мисли си за Бай Ганьо) и непрекъснато се оглежда в ужас да не вземе да изскочи отнякъде бай Ганьо и да го изложи съвсем – него, Алеко.
Това крайно чувство на срам у Алеко е може би неестествено. То е може би болестност, болестно състояние. В какъв свят живее Алеко – оглеждайки се да не изскочи отнякъде Бай Ганя и да го „изложи“? Кой му го е набил в главата този свят, той е като ад? Това е крайно, болестно състояние, този краен социален срам – той си има име на латински и… се лекува. Така ми изглежда понякога…
И най-тъжното и смешното – всичките тези „излагации“, начинът, по който австрийците гледат на Ганьо в банята, или касиерката, която „пухтяла“ от „некултурността“ на Ганьо – това е само между ушите на Алеко. Те – австрийците в банята – не изпитват това, което Алеко си представя, че изпитват. На австрийците всъщност им е, с извинение, през оная работа какво се случва, или горе-долу там. Това кресчендо от емоции, което си представя Алеко – то е само между ушите му, това не са емоциите на австрийците, това са неговите – на Алеко. И се самонаказва.
Кой му го е причинил това нещо, не на Ганьо, на Алеко?
Европа е изключително расистка по това време, отношението ѝ към Балканите и Източна Европа по това време е крайно расистко – да си припомним ненавистните статии на Енгелс за балканците или на Маркс за руснаците и славяните. И това чувствително, интелигентно момче, Алеко, може би е било смазано от него.
Безропотно е възприело тезата на насилника и расиста, който в случая е Европа – че балканците са подчовеци, че европейската култура е правилната, а балканската – низшата. Това са неща, които са се говорили и писали откровено тогава. Нека да го каже някой сега, както тогава, преди век – че културата Хикс е низша, а културата Игрек – висш безалтернативен образец, че народът Хикс е подчовешко чудовище? Ще го изядат с парцалите и с право.
Алеко е жертва, жертва на Европа. А Бай Ганьо го спасява табан-суратлъкът му. А Алеко – Алеко е ипостас на раждащата се българска интелигенция. В погрешното време, на погрешното място. Там някъде можем да видим оформянето на комплекса за малоценност на българския интелигент, който трябва да компенсира с размахване на диплома и който го води до навеждане и предлагане на безплатна любов на всеки тиран или олигарх.
3. Но какво е интелигенция?
С въпроса си имам предвид: а защо в България има интелигенция, а в Северна Америка няма (но пък има всичко останало)? Отговорът, странно, е, че „интелигенция“ е по-регионално понятие, отколкото си мислим, и е обикновено феномен на третия свят.
Такава социална страта – „интелигенция“ – в САЩ не съществува. Но пък съществува в България. „Американска интелигенция“, „английска интелигенция“ или „германска интелигенция“ не съществуват дори като тропа.
И американска, английска или германска интелигенция действително няма – има хора с професии, т.е. вместо стратата на интелигенцията съществува стратата на професионалистите – лекари, адвокати, инженери, или хора от професии, които имат изискване за ценз, сертификация, минимум от години, прекарани в учене (обикновено много). И на мястото на източноевропейските „интелигенции“ съществуват кастите на така наречените „бели якички“. Което не е същото.
През 70-те години на миналия век българският писател-емигрант Н. пристига в Америка и решава да потърси контакт с „американската интелигенция“, за да се включи в социалната ѝ мрежа, като за целта пише писма до Кърт Вонегът и Бредбъри.
Вонегът му отговаря лаконично, че в 200-милионната (тогава) и свръхбогата Америка само 200-300 души се издържат изцяло от писане на „висока литература“ и поради това могат да минат за „интелигенция“ по начина, по който го разбира българският писател.
Поради което такова нещо като „американска интелигенция“ – и респективно интелигентска социална мрежа – не съществува. И воплите на българския соц-интелигент остават неразбрани от Вонегът и изгубени в социалния превод. Бредбъри и Вонегът вероятно биха се втрещили, ако научеха, че в малка, 8-милионна соц-България, която, сравнена с Америка, е като икономически и демографски гном, от „творчески професии“ се издържат близо 30 000 души.
Разбира се, в Северна Америка и Западна Европа има хора на умствения труд, жанрови писатели, хора на креативните професии (creative class), мощна академия – друго не може и да бъде с над 20 000 колежи и университети. Бжежински твърдеше, че американските адвокати са около 1/3 от бройката на всички адвокати в света. В американското общество хората на умствения труд са всъщност непропорционално високо представени. Също и хората с образование над средното, които са 2/3 от общата популация в Америка, което пък девалвира донякъде „висшето“ образование и води до изискване за лицензиране, за да се отсее плявата. В същото време, парадоксално, „интелигенти“ и „интелигенция“ като социална прослойка на практика отсъства – т.е. публични фигури, упражняващи умствен труд, които обществото да търси за мнения по всеки обществен дебат.
Единственият интелигент от европейски тип, за който се сещам, е Ноам Чомски, който има буквално мнение по всичко и известна обществена тежест извън професията, която упражнява – а тя е на университетски преподавател.
Може би донякъде и Мур, но той си е кинаджия и по-скоро си упражнява професията. Всички останали стриктно следват нормата на професиите си и нямат обществена тежест извън обхвата на професионалната им експертиза. В Европа не е точно така, по-специално във Франция, където интелигенция – като социална фигура и социална прослойка – има.
Ако обаче например въведем в Гугъл „американска интелигенция“, няма да ни излязат почти никакви резултати. Такава обществена фигура – интелигент всичколог, до когото обществото се допитва при всеки дебат и чието мнение има тежест по буквално всички въпроси – не е типична нито за Америка, нито за Западна Европа, с изключение на Франция. В американския английски самата дума, както и понятието „интелигенция“, е заемка от руски. Всичките „почвеници“, „сиромахомили“ и сие руски групи от царска Русия. В известен смисъл българската интелигенция е генетичен мелез между руската и френската.
А между руската и френската интелигенция връзката е може би съществена. Темата е по-сериозна, отколкото изглежда. Както и да е, фактът, че такава прослойка – като обществена тежест и съзнание за мисия – на запад от Калотина, образно казано, отсъства, е симптоматичен. Интелигентът/интелектуалецът като агент на промяната на запад от Драгоман (без Франция) не съществува.
Господ знае откъде се е взела българската интелигенция и какво е.
Факт е обаче, че такава прослойка има предимно в страните от третия свят, в Източна Европа и Русия, но в Източна Европа бързо изчезва. При някаква нормализация на съответната страна тази група изчезва, интелигентите се превръщат в професионалисти с бели якички. Но бай-тошовата „интелигенция“ е феномен, който едва ли съществува къде да е другаде по света, в коя да е епоха.
Генезисът на българската интелигенция може да се търси – може би – в опитите на образованите хора в следосвобожденска България да се превърнат в агенти на културната промяна и да затворят дупката между народната традиция и Запада или Изтока в Европа, т.е. в налагането на някакъв цивилизационен модел под влияние на придобитата в западни или руски университети култура. Като всеки респективно дърпа чергата към своята страна и очаква необразованата „маса“ да го „слуша“ и „следва“ и се възприема не като професионалист, а като човек с мисия – да приобщава България респективно към френската култура и модел, към германския или към руския, и по Боян-Пеневски да „възвисява масата“.
Николай Генчев беше написал нещо знаменателно за раждането на българската интелигенция -„родена по кръстопътищата на Балканите, подритвана от великите сили и във вечен страх от тях“.
Симптомите на бъдещото развитие на интелигенцията виждаме още в прословутото есе на Боян Пенев – усещане за месианство, очакване „държавата да даде“, неразбиране на социалната роля на интелигенцията – на де факто трансмитер на различни влияния в младата ни държава. Продукт на разкъсването на българското общество на базата на много висок срещу много нисък образователен ценз.
Месианско-аристократичната претенция на българската, руската и френската интелигенция вероятно се дължи не на последно място на опита на интелигенциите да се напъхат в обувките на ликвидираните (от тях) наследствени аристократи. В тези 3 страни отсъства аристокрация, която е съответно екстерминирана от турците, Октомврийската и Френската революция. И интелигенцията е опит за запълването на празнината, оставена от отсъствието на истинска, „нативна“ аристокрация. В този смисъл соц-интелигентите на България, Русия и Франция са, освен всичко друго, и самозванци. Всичките тези дребни елементи, които отбелязвам, могат да бъдат засечени и в есето на Пенев.
Соц-интелигенцията в България е особено специфична. Раждането ѝ е някъде между „писателите са инженерите на човешката душа“ (на Горки) и „От всички изкуства днес най-важното изкуство е киното“ (на Ленин).
Тоест тя беше генерирана от комунистите с цел да бъде пропагандната машина на властта, съставена от политическите технолози на обществото, които да създадат „новия човек“ (и го създадоха…), тоест машина за пропаганда – и никаква функция извън това тази интелигенция нямаше. А при социалните структури има една особеност: те се възпроизвеждат.
Веднъж създадена, една структура не винаги следва волята на индивидите, които са я създали (всъщност никога не я следва), и в известен смисъл живее собствен живот.
Трагедията на българския преход е, че бай-тошовата интелигенция се възпроизведе и ще продължи да се възпроизвежда в течение на много генерации, въпреки че строят, който я създаде, и причините, по които беше създадена, са отдавна отпаднали. Тази каста е двусмислен продукт, вписан в конкретно време и конкретно място, създаден от конкретен исторически процес и с конкретна цел. С оглед на горното провалът на българската интелигенция на власт едновременно удивлява и не удивлява.
4. Ролята на интелигенцията в прехода към капитализъм
В тая българска интелигенция – и в традициите ѝ – подобна на децата на лейтенант Шмидт или внуците на Карл Маркс, които според безсмъртната творба на Илф и Петров кръстосват ранносъветска Русия и с Остап-Бендеровска страст към Рио де Жанейро обират до голо наивниците, които биха повярвали на измислените им генеалогии, е и голямата трагедия на така наречения български преход от социализъм към капитализъм.
Филип Димитров, вместо да оправя България, писа книга, докато министър-председателстваше (6 месеца): „Ибо живяхме, Господи?“ И с това си остана, с книгата. А се предполагаше да прави жизненоважни реформи в най-тежкото време.
Българските „интелигенти“ във властта – контролирани от ДС, напълно безпомощни да се справят с потока на събитията, дълбоко подкупни, изключително безхарактерни и много страхливи – са вечно гладни и жадни за власт и с едно усещане за невъзвратима загуба на безметежните привилегии от бай-тошовото време, което е загуба на социален статус. Негата на соц-интелигенцията по безметежността на бай-тошовия период превърна българския преход в катастрофа.
Безхарактерността, която тази интелигенция прояви във властта, респективно провалът ѝ във властта, доведе до появата на мутрите, на свръхбеззаконието, на чалгаризацията на културата – същите поетеси, дето пишеха балади за ранени партизани, почнаха да пишат чалга за мутри, тигри, радки пиратки, азисове и т.н., т.е. ориентираха се с безпогрешния инстинкт на слугата към новите силни на деня. Същото се случи и с „журналистите“. Но решаващ беше провалът на интелигенцията в изпълнителната власт – там безпомощността, мързелът и безхарактерността доведоха до истинска национална катастрофа.
5. Мястото на интелигенцията в народа и държавата
Настоящето на един етнос, конкурентността му, мястото на този етнос в света и качеството му на живот в крайна сметка се определят неизбежно от горницата му. То зависи от тази горница, от нейното качество – дали ще я наречем креативна класа, интелигенция, интелектуален елит, бели якички – става въпрос за същата страта. Тя определя качеството на живот във всяка страна, от нея идват хубавите неща, тя прави разликите с останалите места за живеене.
В този смисъл българската интелигенция е огромен длъжник на българския народ – 30 години квичене и сочене с пръст. Кого сочи с пръст, като всичко зависи от нея? Няма кой друг. Никога не е имало и никъде няма да има. Мисля, че е потресаващо разглезена, мисля, че изобщо не осъзнава ролята си и мястото си, че това, на какъв хал е България, няма от кой друг да зависи. И че това, че по нейно мнение България е на ужасен хал – ами значи тази интелигенция не си е свършила работата. Нейната работа.
И вместо да си я свърши, българската интелигенция продължава да квичи и да търси виновник за невероятния си провал, който ни превърна в най-провалената държава в Европа.
И се питам какви са причините за провала на българската креативна класа, или на интелигенцията, защо е това, което е – непродуктивна, невероятно разглезена, крайно деконструктивна – и си мисля, че е възможно да е в генезиса ѝ, през социализма, че тя е създадена от бай Тошо, селектирана по определен начин, да бъде това, което е сега – машина за пропаганда, за създаване на своеобразна виртуална реалност, в която всичко е възможно, пътят е светъл, комунизмът е тука, врагът (капиталистически, зъл и коварен) не спи, горди герои, нов човек и т.н. клишета. Ако нашата интелигенция не е в състояние да произведе нещо друго, тя не е като другите. И се проваля в стратегическите си задачи, като провалът ѝ проваля България – всеки път.
На всичкото отгоре е научена на господар, на който да служи – и тича при господари с инстинкта на кучето, тя няма друг начин да си изкарва хляба. Ако няма господари, тя впряга усилия да ги създаде. Поради което никога не може – и не се и опитва – да задържи властта, тя е кукла на конци на мутри, престъпници, кръвожадни типове, олигарси.
Чета ордите безкнижни журналисти-угодници, които си сменят мнението на всеки пет минути, и ми пада капата – откъде се взеха тия?
Колкото пъти интелигент вземе властта, толкова пъти – като куче – той носи кокала на властта на първата попаднала пред очите му мутра и бие опашка, а народът го чака да управлява. Вместо това той мечтае да е кукла на конци на силния – както е бил през соца. Професор Беров, например, занесе властта в краката на господарите си от Мултигруп. Не искам да осъвременявам примерите, за да не стане прекалено злободневно, но дали Станишев и Местан не направиха същото, като сложиха силовите структури в нозете на силата?
Проблемът е, че няма кой друг да изведе България от кризата (не ни е мястото сред последните в Европа), никога не е имало – не само в България, никъде – а нашата интелигенция е пробита и освен че е пробита, чака някой да изведе България от кризата, та да се „оправи“ интелигенцията. Омагьосан кръг. Абсолютно безсмислено е да се сочи народът за виновник. Просто не е така. Народите са навсякъде еднакви. Не от тях зависи състоянието на държавите им, не те дават качеството, добавената стойност, не те диктуват и създават правилата на социалната игра, на ценностите. Дупката е дълбока.
Да го кажем така. Един и същи вирус е опасен за организма по един начин, ако удари примерно колената или задния ляв бут, и по съвсем друг – ако удари мозъка. Или да го онагледим с физически удар. Едно е да те ритнат по задника, а друго – по главата. Опасността за целия организъм е много различна. В известен смисъл, по структуралистки, българската интелигенция боледува.
Слепец води слепеца и едно общество, водено от слепци, пада в пропастта. В случая по-скоро като в механизираните чикагски кланици на Маяковски – към остриетата на механизираните гилотини хилядите овце ги водят дресирани козли. На уважаемите им приглася хор от гъгнещи чергари, гъзари, други умберто-екота и полуанонимни дресирани журналисти.
6. Празните чекмеджета на българската интелигенция
Когато идеологическата цензура на комунизма изчезна, руснаците извадиха от чекмеджетата непубликуваните творби на Ерофеев, Пелевин, Рибаков и Платонов. Въпреки диктатурата на пролетариата, те бяха написали гениални неща, които Русия – и Европа – с наслада прочете след падането на комунизма. Тези творби бяха писани без никаква надежда авторите им да ги видят публикувани и които не можеха да им донесат нищо друго приживе, освен беди. Бяха ги написали от любов към истината – и от любов към писането.
Когато в България падна Бай Тошо, българската художествена интелигенция развълнувано погледна към своите чекмеджета – а какви ли гениални творби се криеха там? Никакви. В чекмеджетата на българската интелигенция нямаше нищо. Всички, до един, в течение на 50 години, по цял ден бяха писали хвалби за Тодор Живков и комунистите. При това от сърце. Никакъв Рибаков, никакъв Платонов. Никаква критика на режима и комунизма. Петдесет години искрено близане на комунистически рунтави цървули, при това – от сърце. И никой не се е сетил и един ред да напише против комунизма и да го затвори в чекмеджето поради идеологическа непригодност.
Оказа се, че българската интелигенция е писала бездарни хвалби по комунистите не защото е била цензурирана, а защото е била творчески импотентна. И, разбира се, дълбоко, вулгарно продажна. 30 години по-късно чекмеджетата на българската интелигенция си стоят все така празни. Написаното горе е механична комбинация от мнения, които съм писал по различни поводи в периода 2010-2021.
