Плодовете са вкусна и полезна част от менюто на всяка човешка култура. Снимка: Julia Zolotova, Unsplash
Диетата, богата на зеленчуци и плодове, може да понижи кръвното налягане, да намали риска от сърдечни заболявания и инсулт, да предотврати някои видове рак, да намали риска от очни и храносмилателни проблеми и да окаже положително въздействие върху кръвната захар, което може да помогне за контролиране на апетита.
Консумацията на нескорбялни зеленчуци и плодове като ябълки, круши и зелени листни зеленчуци насърчава правилното функциониране на тялото ни и води до по-лесно постигане на здравословно тегло.
Техният нисък гликемичен товар предотвратява скоковете на кръвната захар, които могат да увеличат глада.
Съществуват поне девет различни семейства плодове и зеленчуци, всяко от които съдържа потенциално стотици различни растителни съединения, които са полезни за здравето. Яжте разнообразни по вид и цвят продукти, за да осигурите на организма си необходимата комбинация от хранителни вещества. Това не само осигурява по-голямо разнообразие от полезни растителни химикали, но и създава привлекателни за окото ястия.
През годините човечеството е хвърлило ужасно много усилия, за да намери, култивира и отглежда стотици различни плодове, за да има нещо сладко, вкусно и полезно за ядене. Тук ще разгледаме кратката история на онези плодове, които са най-чесно ядени в България.
Нито един плод или зеленчук не осигурява всички хранителни вещества, от които се нуждаете, за да бъдете здрави. Яжте много всеки ден.
Авокадо – един от малкото плодове (да, технически то е плод, а не зеленчук), които съдържат здравословни ненаситени мазнини.
Тези мазнини помагат за понижаване на нежелания LDL холестерол, когато се консумират вместо наситени мазнини.
Произхожда от Централна Америка и е познато от над 8000 години на ацтеките и маите. Оригиналното му име ahuacatl на езика нахуатъл в превод означава тестиси, поради приликата на плода с този анатомичен орган.
Растението е донесено в Европа от испанците през XVII век, но започва да се яде масово чак в края на XX век. Днес най-големите производители на авокадо са Мексико, Индонезия, САЩ, Бразилия и Колумбия. Големи плантации с авокадо има и в Европа – в Испания и на Корсика.
Ананас – първото споменаване на плода ананас от европейци е на френски език от 1557 г.
Това става в книгата на изследователя Андре Теве (André Thevet) „Новооткритият свят, или Антарктика“ (Les singularitez de la France Antarctique), където той споменава плода хойрири, отглеждан и консумиран от народа тупинамба, живеещ близо до съвременния Рио де Жанейро, и за който сега се смята, че е ананас.
По-късно той описва същия плод като „Нана, направен по подобие на борова ябълка“, където използва друга тупийска дума нанас, означаваща „отличен плод“. От там идва и настоящето име на плода на повечето езици по света, а в английски е останало описателното pineapple, популяризирано от англоезичния превод от 1568 г. на книгата.
Ананасът днес е изключително популярна храна по света, като бива яден суров, сушен или слаган върху пица Хавай – която не оставя никого безразличен. В България дълги години единственият източник на този плод е братската страна Виетнам, откъдето идва на шайби в консерви. Причината за това е, че в други социалистически страни плодът не е растял и така единствен източник остава азиатската страна.
Банан – най-ранното опитомяване на банани (Musa spp.) е от естествено срещащи се партенокарпни (безсеменни) индивиди на Musa banksii в Нова Гвинея.
Те са били отглеждани от папуасите преди пристигането на говорещите австронезийски езици. Многобройни фитолити от банани са извлечени от археологическия обект Kuk Swamp и са датирани на около 10 000 до 6 500 пр.Хр. Хората, търсещи храна в този район, са започнали опитомяването в края на плейстоцена, използвайки методи за пресаждане и ранно култивиране.
Въпреки произхода си от югоизточна Азия, самото име на плода идва от Африка. Смята се, че думата „банан“ е със западноафрикански произход, вероятно от думата на нигер-конгоанския език волоф banaana, и навлязла в повечето европейски езици чрез испански или португалски.
Бананът Кавендиш е на път да има същата съдба като банана Грос Мишел. Това е така, защото бананите Кавендиш нямат генетично разнообразие. В известен смисъл бананите от този сорт са клонинги един на друг. Това е феномен, известен като монокултура – практика, която се среща в много отрасли на нашето общество. Монокултурата има много ползи – гарантира, че всеки път ще имаме един и същи вкус, но прави вида особено податлив на болести и неспособен да се адаптира подходящо към тях.
Вишна – един от най-разпространените дървесни плодове в България, растящ почти като плевел.
Всеки, който е гледал вишни знае колко грижи изискват, за да не завземат бързо огромни площи с малките си дръвчета и филизи. Но пък сладко-киселият им вкус ги прави предпочитани от мнозина.
Вишните са прекрасен източник на витамини и минерали – богати са на витамини А и С, както и на натрий, калий, калций и фосфорни минерали. Вишните съдържат високи нива на бета-каротин и мощни антиоксиданти като витамин Е.
Те са от род Сливи, семейство Розови. Подродът включва множество култивирани и декоративни видове, най-известните от които са Prunus cerasus – обикновена вишна и Prunus fruticosa – храстовидна вишна. Вишната е ценна за селското стопанство дървесна овощна култура с тетраплоидна геномна структура. Произхожда от Европа, като ареалът ѝ се простира от Турция до Северна Русия.
Грозде – Близкият изток обикновено се определя като родината на гроздето, а отглеждането на това растение започва там преди 6000-8000 години.
Дрождите, един от най-ранните опитомени микроорганизми, се появяват естествено върху люспите на гроздето, което води до откриването на алкохолни напитки като виното – един от първите луксове, станали възможни при откриването на земеделието и появате на първите градове. Най-ранните археологически доказателства за доминиращото положение на винопроизводството в човешката култура датират отпреди 8000 години в Грузия.
Най-старата известна винарна е открита в Армения и датира от около 4000 г. пр.Хр. На Балканите траките и по-късно и елините са отглеждали и пиели много вино, засвидетелствано от много извори и археология, включително в изключително изящни и скъпи златни съдове за вино.
Естествено, гроздето не се употребява само за производство на вино и ракия, макар основната част от отглежданите площи да отиват именно за това. Консумира се и като плод или изсушено на стафиди, като е чудесен източник на калий, манган и витамини В, С и К, които помагат за предотвратяване на остеопорозата – състояние, което води до крехки кости.
Диня – първоначално дините са били отглеждани заради високото им съдържание на вода.
Те са били съхранявани, за да се консумират през сухите сезони, не само като източник на храна, но и като метод за съхранение на вода. Семена от дини са открити в района на Мъртво море в древните селища Баб едх-Дра и Тел Арад. Много 5000-годишни семена от диня (Citrullus lanatus) са открити в Уан Мухугиаг, праисторически археологически обект, разположен в югозападната част на Либия, с което отварят за пореден път въпроса откъде точно произлиза този плод.
Динята е подобрена чрез опитомяване и модерно отглеждане от дива диня с малки плодове с твърдо, бледо и горчиво или безвкусно месо до съвременна сладка диня с големи плодове с хрупкаво, сладко и червено месо и тънка кора.
Разрез на диня, изобразена на картина от XVII в. от италианския художник Джовани Станчи (Giovanni Stanchi), има неравномерно оцветено розово месо, дебела кора и много тъмни семена, което може да представлява сладка диня в разгара на опитомяването ѝ. Съвременното отглеждане на дини е съсредоточено предимно върху качествените характеристики на плодовете, като съдържание на захар, цвят на месото и рисунък на кората, което води до тясна генетична база на сладките дини.
Джанка – един изключителен плод, който в момента е ужасно подценяван.
Prunus cerasifera са вид покритосеменни растения, род Сливи (Prunus) на семейство Розови (Rosaceae). Разпространени са в Централна и Източна Европа и Близкия изток. Джанките са големи храсти или малки дървета, достигащи височина до 6 – 15 метра. Едно от най-често срещаните диворастящи дървета в България, пред последните десетилетия те масово не се използват за нищо и плодовете им не биват събирани.
Джанката в България се използва за варене на ракия, основно в Северозапада, като мнението е, че тази ракия отстъпва по качество на по-популярната сливова. Зелената джанка се ползва и за овкусяване на туршията от кисел чесън, за постигане на по-добър вкус. Яденето на повече плодове обаче има своите рискове заради прекалено забързване на чревния тракт – както всяко дете, преяждало с джанки, знае.
От джанки се правят и чудесни компоти. Има история как през 30-те години на миналия век Атанас Буров е имал договор с Германия да изнася компоти от сливи, но една година реколтата била съсипана. Затова бъдещият топ банкер и политик ги заместил с компоти от джанки, в които германците се влюбили и увеличили многократто доставките.
Има и доста рецепти за готвене – със зелени джанки се прави и хубава зеленчукова супа, която се яде студена и приятно освежава в лятната жега. Може да се сготвят на яхния със зелен боб и други зарзавати. Може също да се сготвят с пилешко или с друго месо и ястието придобива нежно кисел вкус. Заради същата нежно кисела нотка някои ги добавят в плънката за лозовите сарми, а други ги готвят с ориз на фурна. От полузрели джанки се прави много елегантен сос за печени меса.
Кайсия – един от най-древните видове плодове
Историята на плода е, че дивите видове Prunus armeniaca и P. sibirica са се разграничили преди около 8 до 16 млн. години, последвано от междувидова хибридизация, довела до появата на нов, изолиран вид в Западен Китай. Същото изследване показва, че европейските и китайските кайсии са опитомени независимо едни от други, както от централноазиатския див прародител, така и от хибридния вид. Според Каталога на живота съществуват шест разновидности на P. armeniaca.
Кайсията е била позната в Армения още в древността и се е отглеждала там толкова дълго, че преди се е смятало, че произхожда оттам, поради което и латинското название на вида отразява тази хипотеза. В български език понякога се използва и наименованието зарзала, което идва през турски от персийското „зард-алю“ (زردآلو) и означава жълта слива. Зарзалите обаче са по-дребни и малко по-кисели от облагородените кайсии. Общоприетото име на български е заимствано от турското kayısı.
Освен самия плод, който е изключително вкусен, ядката също е ядлива. В миналото и днес се ползва като заместител на бадема, но други хора я считат за по-вкусна. Ядката на кайсията съдържа протеини, фибри и обилни количества мазнини, които при извличане се доближават до тези на маслото от сладък бадем.
Круша – типичен плод за районите с умерен климат, който произхожда и се опитомява на две различни места – в Китай и Мала Азия до Близкия изток.
Pyrus communis L. e петият най-разпространен плод в света, като се произвежда основно в Китай, Европа и Съединените щати. Крушата принадлежи към семейство Розоцветни, като е близък „братовчед“ на ябълката, но с някои особености, които правят този плод специален и с деликатен вкус.
Българското название на плода, както на всички индоевропейски езици, е късна дума и е метафорично название. Думата „круша“ е свързана със старобългарското оукроухъ – троха (поради вътрешната си структура, наподобяваща набити трохи). Аналогично образуване има при литовската дума kriaušė круша < kriaušyti меля (от индоевропейския корен krous-, виж кърша), латинската дума pirus круша“< лат. pinso, -еrе меля (pis-), старогръцкото ἄπιον круша < старогр. πτίσσω меля (*pis-).
Крушата се консумира основно в натурален вид, в пайове, торти, като добавка към сирене или карпачо, ризото, конфитюри и сладолед и е чудесен плод за диети поради ниската си калорийна стойност. Тя има висока хранителна стойност с разумно количество витамини А, В1, В2, В3 и С и минерали като натрий, калий, фосфор, калций, магнезий и желязо. Има много фибри, което дава отлични резултати при лечение на запек и възпаление на червата. Мнозина лекари препоръчват ядене на круши при лечение на аномалии като цистит и камъни в бъбреците.
Къпина – изключително вкусно и полезно растение, но относително трудно за отглеждане
Един от най-ранните известни случаи на консумация на къпини идва от останките на жената от Харалдскер – естествено запазено в блато тяло на датчанка, датиращо от около 500 г. пр.Хр. Експертизата на тялото установява, че в стомаха ѝ, наред с други храни, има и къпини. Самият храст се отличава от другите близки растения с това, че има бодли, които доста ефективно могат да прогонят желаещи да опитат.
В кулинарията къпините се използват от дълго време заедно с други плодове за приготвяне на пайове, желета и конфитюри. Къпините са били използвани в традиционната медицина от гърците, други европейски народи и американските индианци. Българското име идва от старобългарското кѫпина – храст, шубрак, като можете да се досетите каква е връзката между името и растението.
Плодът на къпината е годен за консумация суров или приготвен като желе, конфитюр, желе или компот. Коренът и листата имат стягащо, диуретично и тонизиращо средство. Отварата от корени е много удачна при лечението на трудни рани. Тя е и отлична като помощно средство при дизентерия, диария, хемороиди и цистит.
Лимон – плодът, който всички обичат
Лимонът (Citrus × limon) е един от най-важните цитрусови плодове, с огромно значение за хранителните ни навици. Днешният лимон е хибрид между бергамот (Citrus aurantium) и цитрон (C. medica). За първи път се появява в Азия, където е опитомен около 1300 г. пр.Хр. В началото лимоните са били толкова кисели, че не са могли да се консумират, и не е известно кога, как и къде са се появили „сладките“ цитруси.
Последващото разпространение на тези растения е на запад през Персия. Това е експанзия, тясно свързана с диаспората на евреите, като се има предвид основната роля, която цитронът (етрог на иврит, אתרוג) играе в религиозната церемония Сукот. Благодарение на нея лимоните са се разпространявали из Близкия изток. Най-приетата досега хипотеза е, че превръщането на цитрусовите плодове в ядливи е станало сравнително скоро, след въвеждането им и установяването им по бреговете на Средиземно море. Остров Корсика беше определен като основен кандидат, най-вече защото е родното място на корсиканския или сладкия цитрон.
Днес лимоните са изключително разпространени и основно се ползват под формата на лимонов сок – като овкусител за риба, месо, салати. От тях се правят и чудесни сладкиши и ликьори. Лимонът се използва за лечение на скорбут – състояние, причинено от недостиг на витамин С. Лимонът се използва и при настинка и грип, H1N1 (свински) грип, звънене в ушите (тинитус), болест на Мениер и камъни в бъбреците. Използва се и за подпомагане на храносмилането, намаляване на болката и подуването (възпалението), подобряване на функцията на кръвоносните съдове и увеличаване на уринирането за намаляване на задържането на течности.
Малина – малък и вкусен червен плод
Rubus idaeus е от семейство Rosaceae, което включва около 3500 вида. Малината се среща в цяла Азия, западната част на Северна Америка и Европа и предпочита топлите южни условия. Малините се отглеждат в региони по целия свят, където температурите през вегетационния период са около 13-21 °C. Расте най-добре в леко кисела почва. Изсъхналите стъбла на растението са чудесна подпалка за огън.
Съществува легенда, според която научното име на малината – Rubus idaeus – произлиза от планината Ида в Турция (Jennings, 1988). Древноръцките богове са открили малината там и оттам идва името. По онова време малините са били използвани по-скоро като лекарство, отколкото като храна, и плодовете не са били култивирани, а диви. Римляните са първите, които полагат усилия плодът да се доместицира от IV век нататък и така се създават по-големите съвременни сортове.
Популярността на малината в хранително-вкусовата промишленост и медицината продължава още от древни времена, когато сокът от нея се е използвал и като червен оцветител в произведенията на изкуството. Консумацията на храна, богата на малини, е свързана с намален риск от заболявания, свързани както с възрастта, така и с начина на живот. Те имат разнообразен полифенолен профил от флавоноиди, антоцианини и елагитанини, елагова киселина, сангиин Н6 и ламбертианин.
Мандарина – цитрусовият плод, кръстен на китайски чиновници
Научното наименование на плода е различно. Той е разглеждан като отделен вид под името Citrus tangerina или Citrus × tangerina, или като разновидност на Citrus reticulata – мандариновия портокал, или Citrus × aurantium – горчивия портокал. Подобно на лимона, мандарината е плод на успешна хибридизация в продължение на поколения. Мандарината произхожда от Югоизточна Азия, от където се разпространява из топлите страни по света.
Името на бългаски идва през португалски език от поста на китайски бюрократи мандарин (宮), които много обичали да ядат плода. Мандарин е език от сино-тибетско езиково семейство (官話) и също така правилното название на това, което ние неправилно наричаме китайски език. Китайският език всъщност е макроезик, включващ в себеси няколко езика, сред които мандарин, ву, мин, кантонски, разликите между които са по-големи, отколкото между български и френски, например. На някои западни езици името на плода мандарина идва от Танжер, мароканско пристанище, от което обикновено се изнася към Европа – tangerine на английски, tangerina на португалски и т.н.
Мандарините, подобно на другите цитрусови плодове, са антиоксиданти и консумацията им може да помогне за понижаване на нивата на холестерола. Подобно на всички цитрусови плодове, мандарините съдържат изобилие от витамин С. Те имат и умерено количество витамин А, като 100 грама мандарини осигуряват приблизително 14% от препоръчителния дневен прием на витамин А. Особено популярен вид мандарина е сортът клементина, който е кръстоска със сладък портокал и няма досадните семки.
Портокал – един от най-популярните плодове в света
Портокалът е плод от различни цитрусови видове от семейство Rutaceae. той се отнася предимно за Citrus × sinensis, който се нарича още сладък портокал, за да се разграничи от сродния Citrus × aurantium, наричан горчив портокал. Най-вероятно произхожда от древен Китай, но бързо се е разпространил из Стария свят.
Сладкият портокал не е диворастящ плод, а е възникнал при опитомяването му чрез кръстосване на нечист мандаринов портокал и хибридно помело, в което е имало значителен компонент на мандарина. Тъй като хлоропластовата ДНК на портокала е от портокал, вероятно хибридният портокал, може би кръстоска с портокал BC1, е бил майчиният родител на първия портокал. Въз основа на геномния анализ относителният дял на видовете предци в сладкия портокал е приблизително 42% помело и 58% мандарина.
Всеки вид портокал съдържа повече от 100% от препоръчителната дневна доза витамин С. Това е повече от всеки друг цитрусов плод. Портокалите имат и калций, фибри, фолиева киселина. Всичко, което трябва да направите, за да си набавите тези важни нутриенти, е да го обелите и изядете.
Праскова – персийската слива от Китай
Както много други плодове, прасковата е доместицирана за пръв път в древен Китай около 4600 г. пр.Хр. От там се разпространява из Стария свят. Опитомената праскова се появява много рано в Япония, през 4700-4400 г. пр.Хр. Тя вече е била подобна на съвременните култивирани форми, при които костилките на прасковата са значително по-големи и по-сгъстени от по-ранните костилки.
Латинското ѝ наименование persica, както и самата дума „праскова“ и нейните родствени думи на български и в много европейски езици, произлизат от ранното европейско вярване, че прасковите произхождат от Персия (днешен Иран). Древните римляни са наричали прасковата malum persicum (персийска ябълка), което по-късно се превръща във френското pêche, откъдето идва и английското peach. Научното наименование Prunus persica буквално означава персийска слива, тъй като е близка родственица на сливата.
Само една средно голяма праскова съдържа около 11% от необходимия ви витамин С всеки ден. Това хранително вещество помага на тялото ви да лекува рани и поддържа имунната ви система силна. Той също така помага да се отървете от „свободните радикали“ – химикали, които са свързани с рака, тъй като могат да увредят клетките ви. Антиоксидант, наречен бета-каротин, придава на прасковите красивия им златисто-оранжев цвят. Когато го консумирате, тялото ви го превръща във витамин А, който е от ключово значение за доброто зрение. Той също така помага на други части на тялото ви, като имунната система, да работят както трябва.
Пъпеш – вкусен и с много имена
Историята на опитомяването на пъпеша все още е неясна. Предполага се, че произходът му е африкански или азиатски, но наскоро беше установено, че най-близкият му див роднина е австралийски вид. Сред учените се спори дали плодът, споменат в Библията в Числа 11:5 всъщност е пъпеш или диня.
И двата вида са били познати в Древен Египет и други заселени райони. Някои ботаници смятат, че пъпешът произхожда от Леванта и Египет, докато други поставят произхода му в Персия, Индия или Централна Азия, поради което произходът му е неясен.
Самото име на плода е доста богато, както заради популярността му, така и заради многото видове. Диалектното име каун е заемка от турското kavun, а дин’а – от руското дыня. На повечето западни езици името му идва от латинското название melopepo – латинизация на старогръцкото μηλοπέπων – „пъпеш“. Думата е съчетание от μῆλον (ябълка, плод на дърво от всякакъв вид) и πέπων (вид тиква или пъпеш, откъдето идва и диалектното пипон). Коравец пък е описателно название от Шоплука на твърдата му обвивка на местните сортове.
Слива – eвропейската слива вероятно произхожда от Източна Европа – и днес е най-обичана пак тук
Европейската слива (Prunus domestica) е по-тачен от джанката плод заради по-високата си сладост. Вероятно произхожда от Източна Европа или Западна Азия, около Кавказ и Каспийско море. Тя е позната в Европа от повече от 2000 години. Японската слива (P. salicina) произхожда от Китай и е одомашнена в Япония.
Местни видове сливи се срещат в някои страни, като Северна Америка (например P. americana, P. hortulana, P. subcordata) и Обединеното кралство (P. spinosa ; P. institia), но те не се отглеждат широко за търговски цели. Някои от тях се използват в програми за размножаване на японски сливи. Други видове сливи, които се използват като основи или в програми за размножаване на сливи, или се срещат в домашни овощни градини, са P. cerasifera (myrobalan, черешова слива), P. simoni (кайсиева слива) и P. institia.
Сливите, освен че се ползват за направата на прочутата сливова ракия, се ядат сурови или в чудесни сладкиши или сосове за месо. Ползите от яденето им са много – подпомагат храносмилането (като трябва да се внимава да не се прекали!), тъй като са изключително богати на фибри и съдържат сорбитол. 5 сливи съдържат около 2,8 грама фибри. Също така, те са пълни с витамини и същите пет сливи имат 20% от дневния препоръчван прием на витамин K и по 5% от витамини B2, B3, B6. Отделно, те са чудесен източник на калий и и желязо.
Вижте също
Кратка история на ядките
