Някои имена на цивилни хора и местоположения в текста са променени, с цел запазване тяхната поверителност.
В подножието на Атласките планини, по пътя към Тубкал, светът изглежда прост и ясен: камък, прах, небе и призивът на мюезина, който прорязва тишината на северноафриканския хоризонт пет пъти на ден. Мароко е страна, в която религията е ритъм на живота, вплетен в улиците, пазарите, високите върхове, необятните пустини и хладните вечери, озарени от хиляди звезди. Тук ислямът придава образ на всяко кътче, на всяка среда и общност.
И все пак, зад тази привидна еднородност, съществува друга, почти невидима реалност.
В големите градове като Маракеш и Казабланка, в селата и малките населени места, зад стените на непретенциозни сгради или в апартаменти без никакви знаци, малки групи хора се събират, за да се молят по един по-различен начин.
Някои са чужденци, други етнически мароканци, родени в мюсюлмански семейства, които тихо са направили своя труден избор и са решили да вярват без звука на камбаните, в тихата стаичка, скришом. Те не получават помпозни ритуали, нямат литийни шествия, не водят ожесточени теологически спорове. Тяхната вяра е интимна, повече отколкото европеецът може да си представи, често остава скрита, пази се като най-скъпоценния дар и само малцина имат правото да го съзрат.
Това е разказ за тези хора, за християните на Мароко. За живота им между видимото и невидимото, между духовното и материалното, между принадлежността, традицията и избора, между страха и надеждата.
Започвам изследването си в София, България.
Днес е 31 март, току-що съм взел първото си интервю, дистанционно, от марокански християнин. Едва преди няколко месеца получих предложение от двама мои близки приятели да изкачим най-високия връх в Мароко – Тубкал (توبقال – превежда се като „върха, от който можеш да съзреш всичко“).
Мароко се намира на исторически кръстопът между Субсахарска Африка, арабския свят и Европа. Докато крайбрежните райони са били завладявани от различни цивилизации, вътрешността развива силна местна амазигска („берберска“) идентичност със собствени обичаи и езици. Ислямът пристига през VII век с арабското нашествие в региона Магреб, но Омаядският халифат скоро е свален след Берберското въстание (740–743 г.).
Оттогава Мароко е управлявано от няколко независими династии, като настоящата династия Алауи е на власт от XVII век. Династията претендира за директен произход от пророка Мохамед, чрез внука му Хасан ибн Али[1], което укрепва религиозната легитимност на държавата. В момента ислямът е официалната държавна религия, доминирана от маликитската школа на сунитската юриспруденция (فقه – фикх, означава „дълбоко разбиране“ или „осъзнаване), като 99% от населението я изповядва.
По-рано християнството става много значимо в райони като Танжер, Рабат и Фес, когато регионът е част от Римската империя.
До края на IV век християнството е трайно установено в римските части на Мароко и започва да се разпространява сред амазигските племена. С течение на времето обаче политиките на ислямизация рязко намаляват християнското население, оставяйки само малко и уязвимо малцинство.
През 1912 г. Мароко става френски протекторат, след което хиляди католически и протестантски християни се заселват в страната. След независимостта на Мароко през 1956 г. повечето европейци и техните църкви постепенно напускат. Днес християнската общност от чужденци се състои от няколко хиляди души, главно от Субсахарска Африка, наред с няколко хиляди марокански християни.
След независимостта страната поддържа относителна стабилност и просперитет. Когато Арабската пролет достига Мароко през 2011 г., правителството успява чрез конституционни реформи да избегне политическите сътресения, които обхващат голяма част от останалия арабски свят. Въпреки това недоволството и напрежението остават силни в северния регион Риф, където преобладаващото етническо берберско население смята, че е маргинализирано и пренебрегвано от правителството. Макар Мароко редовно да провежда многопартийни избори, политическата сцена е доминирана от краля и много граждански и политически права на практика са ограничени.
Мароко е социално консервативна страна, но елитът ѝ насърчава „мароканския ислям“, който цели да държи обществото далеч от екстремистки влияния.
Съществува силна арабска младежка култура, а обществото е повлияно и от голямата мароканска диаспора в Европа.
Християните в Мароко, особено тези, които са се конвертирали от мюсюлманската вяра, внимават какво публикуват в социалните мрежи. Критикуването на исляма или на религиозния авторитет на краля може да доведе до арест и присъда, както и до обществена омраза. Повечето християни в Мароко използват псевдоним, за да публикуват християнски материали. От положителната страна, с нарастването на интернет достъпа и социалните мрежи, много новопокръстени към християнството вече могат да намират общение онлайн, въпреки географската си изолираност.
Властите конфискуват християнска литература на арабски, забраняват сътрудничество с чуждестранни християни, и правят почти невъзможно за християните с мюсюлмански произход да присъстват на богослужения. Приелите християнството от исляма са подложени на натиск от семейството и общността заради новата си вяра.
Мароканското правителство гледа на църквата, особено на дейности, свързани с новопокръстени, с подозрение.
От мароканците се очаква да бъдат лоялни към исляма, краля и страната. В миналото властите са обвинявали християните в нелоялност към краля и са депортирали много чуждестранни християни без надлежен процес. Една от причините за подобни действия може да е страхът от радикалните ислямистки групи; чрез умиротворяването им правителството се стреми да предотврати безредици.
В своя реч, произнесена по повод посещението на папа Франциск в Рабат на 30 март 2019 г., крал Мохамед VI заяви: „Защитавам мароканските евреи, както и християните от други страни, живеещи в Мароко.“, като по този начин умишлено изключи мароканските християни.
Населението в селските райони е известно със своя консерватизъм; повечето нарушения се случват в предимно берберския североизток на страната, планините Атлас и югоизточната пустинна зона. Повечето новопокръстени към християнството живеят в градските райони, където е по-лесно да се избяга от натиска на семейството и общността.
Християните чужденци, както западни, така и от Субсахарска Африка, често са под наблюдение и рискуват депортация, ако бъдат заподозрени в пастирство и евангелизация. Въпреки това те се радват на относителна свобода. Християните от Субсахарска Африка, обикновено петдесятни, често са маргинализирани и дискриминирани. По-голямата част от християните в Мароко са римокатолици чужденци. Признатите църкви за чужденци съществуват само в големите градове. Местните марокански християни нямат право да се присъединяват към тези общности.
Как са засегнати по различен начин мъжете и жените?
Културните очаквания обвързват жените с домашни задължения, особено в селските райони. Най-уязвими към преследване са новопокръстените от исляма, особено в семейната среда. Те рискуват произволни разводи, отказ от попечителство над децата, домашен арест (наложен от роднините) и принудителен брак. Достъпът до християнски религиозни материали е труден (физическият е почти невъзможен, за сметка на дигиталният), а християните в селските райони трябва да се придържат към религиозното облекло и ритуали. Изнасилването и сексуалният тормоз са табу теми, свързани с честта на семейството, което ги прави мощен инструмент за религиозна принуда. Жените мигранти от Субсахарска Африка също са изложени на риск от сексуален тормоз в Мароко.
Новопокръстените мъже са сред най-уязвимите в мароканското общество, възприемани като донесли срам на семействата си. В домашен план са вероятни изолация от семейството, отказ от финансова подкрепа и наследство, както и изоставяне от съпругата. Ако са неженени, може да има натиск да се оженят за мюсюлманка, макар това да засяга повече жените. В обществен план мъжете могат да бъдат разпитвани, бити или затваряни. Тежестта на реакцията след приемането на християнството зависи от социалното им положение и политическия им статус. Натискът чрез заетостта е ключов, тъй като мъжете обикновено са основните издръжници на семейството. Мъжете са по-склонни от жените да бъдат обект на правителствени разпити и арести, особено ако са църковни лидери. Всяка година има съобщения за няколко ареста (краткосрочно задържане и разпит) на християни мъже.
Мароко се ангажира да уважава и защитава основните права съгласно следните международни договори:
1. Международен пакт за граждански и политически права (ICCPR)
2. Международен пакт за икономически, социални и културни права (ICESCR)
3. Конвенция против изтезанията и други жестоки, нечовешки или унизителни наказания или третиране (CAT)
4. Конвенция за премахване на всички форми на дискриминация срещу жените (CEDAW)
5. Конвенция за правата на детето (CRC)
Мароко не изпълнява международните си задължения, като редовно нарушава или не защитава следните права на християните:
– Християните новопокръстени са изолирани и срещат съпротива от семействата си, както и заплахи от развод и загуба на попечителство над децата (ICCPR чл. 18)
– Жените новопокръстени са принуждавани към брак и да се отрекат от убежденията си (ICCPR чл. 23.3 и CEDAW чл. 16)
– Християните са подложени на тормоз и насилие, ако говорят за вярата си или се занимават с „прозелитизъм“ (ICCPR чл. 18 и 19)
– Християните срещат ограничения в заетостта в публичния сектор и изпитват дискриминация в частния сектор (ICCPR чл. 25 и 26 и ICESCR чл. 6)
Кратко теологично разяснение на ислямските гонения[2]
Разказва Икрима: Али изгори няколко човека и тази вест достигна до Ибн Аббас, който каза: „Ако аз бях на негово място, не бих ги изгорил, както казва Пророкът: „Не наказвай (никого) с наказанието на Аллах.“ Без съмнение, аз бих ги убил, понеже Пророкът е казал: Ако някой (мюсюлманин) се отрече от религията си, убий го.
Гоненията срещу мароканските християни не са произволни. Те имат дълбоки теологични корени, вкоренени в доктрините на Корана, в Сунната и в многовековната традиция на ислямската правна мисъл. За да разберем защо конвертиралият се в християнството мароканец рискува социална гибел, семейно отритване, полицейски разпити и затвор, трябва да навлезем в самото сърце на ислямската теология, по-специално в учението за единобожието (таухид), за вероотстъпничеството (риддат) и за публичното обвинение в неверие (такфир).
Фундаментът на исляма е таухидът, който в своя строг интерпретативен вариант изисква абсолютното и изключително поклонение към Аллах. Тук става въпрос не само за една метафизична позиция, а за една правна и социална рамка, която организира отношенията между хората. В класическото ислямско богословие таухидът включва три неделими компонента: единството на господството на Аллах (таухид ар-рубубийя), единството на поклонението (таухид ал-улухийя) и единството на имената и качествата на Аллах (таухид ал-асма уа-с-сифат). Всяко отклонение от тях, дори само вербално, може да бъде квалифицирано като ширк – شِرْك (съдружаване с Аллах, т.е. да се приемат други божества или сили наред с Аллах като съдружници, равни нему; или по-кратко казано, навлизане в политеизъм и идолопоклонство), а ширкът е най-тежкият грях в исляма.
Именно тук се корени теологичното отхвърляне на християнството.
Христовото синовство и Троицата в очите на ислямската доктрина са ширк, съдружаване на Аллах с друг. Коранът е категоричен по този въпрос, в Сура 5 (Ал-Маида, „Трапезата“), Аят 73 четем:
Неверници са онези, които казват: „Аллах, това е третият от троицата.“ А няма друг Бог освен единствения Бог. И ако не престанат да говорят това, болезнено мъчение ще сполети неверниците.[3]
И на друго място:
Неверници са онези, които казват: „Аллах, това е Месията, синът на Мариам.“ Кажи: „А кой ще попречи с нещо на Аллах, ако поиска да погуби Месията, сина на Мариам, и майка му, и всички по земята?“ На Аллах принадлежи владението на небесата и на земята, и на всичко между тях. Той сътворява каквото пожелае. Аллах за всяко нещо има сила. (Коран 5:17)
За мюсюлманина, приемащ тези стихове буквално, да стане християнин не е просто интимен избор и обикновена конверсия, а богохулство от най-висш порядък. Това показва и колко силна е обичта, която новоповярвалите християни носят в сърцата си, готови да пожертват вярванията на цивилизацията си в името на вечната Истина.
Думата риддат (от арабския корен „да се върнеш“) означава изоставяне на исляма. В класическата ислямска юриспруденция тя е сред най-тежките правни категории. Лицето, напуснало исляма – муртадът (مرتد отстъпник) – губи правен статут вътре в общността. A муртад, който прикрива своето вероотстъпничество бива категоризиран като мунāгик (منافق лицемер).
В четирите основни сунитски правни школи (ханафитска, маликитска, шафиска и ханбалитска) традиционното наказание за вероотстъпничество е смърт, макар че конкретните процедури, гаранциите за разкаяние и изключенията се различават и не винаги се стига до окончателната смъртна присъда.
Коранът сам по себе си не посочва конкретно земно наказание за вероотстъпничеството, той говори преди всичко за отвъдното:
Питат те за Свещения месец, за битка през него. Кажи: „Тежка битка е тогава, но възпирането от пътя на Аллах, неверието в Него и в Свещената джамия, и пропъждането на обитателите ѝ оттам е по-тежко пред Аллах, и да се заблуждава е по-тежко, отколкото да се убива.“ И не ще престанат да се сражават с вас, докато не ви отвърнат от вашата религия, ако могат. А които от вас отстъпят от религията си и умрат неверници, на такива пропадат делата и в земния живот, и в отвъдния, и те са обитателите на Огъня, там ще пребивават вечно. (Коран 2:217).
Основанието за смъртното наказание идва от Сунната – записите за думите и действията на Пророка. Най-цитираният хадис в тази връзка е от Сахих ал-Бухари: „Този, който е сменил своята ислямска религия да бъде убит“.[4] Друг хадис, този път в сборника Ас-Сахих на имам Муслим (който се равнява по важност на сборника на имам Бухари), гласи, че кръвта на мюсюлманина не може законно да бъде проливана освен в три случая: убийство, прелюбодеяние и вероотстъпничество.
„Абдулла (б. Масуд) съобщава, че Пратеникът на Аллах (мир на него) е казал: Не е позволено да се отнеме живота на мюсюлманин, който носи свидетелство (за факта, че няма друг бог освен Аллах и аз съм Пратеникът на Аллах), освен в някой от следните три случая: женен развратник, живот за живот или изменник на своя Дин (исляма), напуснал общността.“[5]
Изтъкнатият съвременен учен Юсуф ал-Карадауи потвърждава, че „много хадиси“, не само един или два, подкрепят смъртното наказание за вероотстъпничество.
Нека разгледаме набързо два от тях.
Веднъж Муад отиде на гости на Абу Муса и видя един мъж във вериги. Муад попита: „Какво е това?“. Абу Муса рече: „(Той беше) юдеин, който прие исляма и сега е станал отстъпник“. Муад каза: „Със сигурност ще му отрежа врата!“[6]
…аз чух Пратеника на Аллах да казва: „В последните дни ще се появят някакви млади лекомислени хора, които ще говорят най-хубавите думи, но вярата им няма да стигне отвъд гърлата им (т.е. те няма да имат вяра) и ще напуснат религията си, както стрела излиза от лъка. И тъй, където и да ги намериш, убивай ги, понеже всеки, който ги убие ще получи награда в Деня на Възкресението.“[7]
В Сирата[8] четем:
Пратеникът беше указал на своите водачи, когато влязат в Мекка само да се бият с тези, които им се противопоставят, с изключение на малък брой хора, които трябваше да бъдат убити, дори ако те се намираха отвъд стените на Каaба. Измежду тях беше Абдулла Са’д, брат на Б. Амир Луаий. Причината, поради която беше заповядано да бъде убит е, че той е бил мюсюлманин и е бил написал откровение; след това той е отхвърлил вярата…[9]
Различните мюсюлмански учени потвърждават в юридическите си трактати оправдаването на омразата към извършилите риддат.
„Животът на мюсюлманина е незаконен: ако той се е отрекъл от вярата (…) Случаите, при които отнемането на живот е позволено, са посочени тук. В случай на вероотстъпничество, от човека се иска да се покае в срок от три дни.“[10]
„Когато човек, който е достигнал зрялост и е разумен доброволно отстъпи от исляма, той заслужава да бъде убит (…) Не се дължи обезщетение за убиване на отстъпник (О: или някаква отплата, понеже това е убиване на някого, който заслужава да умре).“[11]
„Следните не са предмет на отмъщение[12]: 1. дете или ненормален човек при всякакви обстоятелства; 2. мюсюлманин, който убие не-мюсюлманин; 3. юдеин или християнин, поданик на ислямска държава в случай, че убие отстъпник от исляма (О: защото поданикът на държавата е под нейната защита, докато убиването на отстъпник от исляма е без никакви последствия)“[13]
Ще завърша инак безбройните примери с най-тежката фетва (становище по теологичен или правен въпрос, базирайки се на източници на ислямското право), която твърди, че:
„По въпроса:
Този мъж е извършил вероотстъпничество; на него трябва да му бъде дадена възможност да се разкае и ако той не го направи, следователно трябва да бъде убит според Шариата.
Що се отнася до децата, докато те са още деца, те биват считани за мюсюлмани, но след като достигнат зряла възраст и след това останат верни на исляма – те са мюсюлмани, но ако отхвърлят исляма и не се разкаят, те трябва да бъдат убити, Аллах знае най-добре.“[14]
Маликитската правна школа, доминираща в Мароко, споделя тази позиция. Маликитите допускат тридневен период за разкаяние преди изпълнение на присъдата. Именно тази правна традиция е подложена в основата на мароканската народна представа за обърналия се към християнството: той е предател не само на вярата, но и на общността.
Трябва да се подчертае, че модернистичните ислямски учени оспорват тази интерпретация.[15] Те се позовават на Корана (2:256), а именно, че „Няма принуда в религията“, и твърдят, че хадисите за убиването на вероотстъпника са свързани с конкретен исторически контекст на война и държавна измяна, а не с обикновена лична промяна на вярата. В Мароко официалната религиозна институция (Висшият съвет на улемата) декларира, че обърналите се не трябва да бъдат подлагани на смъртно наказание. Самият крал, в качеството си на Повелител на правоверните (Амир ал-Муминин), потвърди това през 2017 г. Независимо от това обаче, неформалното социално и семейно наказание остава жестока реалност за обърналите се.
Такфирът е публичното обявяване на даден мюсюлманин за кафир (كافر неверник). Това е правен акт с тежки последствия, защото изключва лицето от ислямската общност и го лишава от всички права на мюсюлманин: от правото на брак в мюсюлманско семейство, от наследство, от погребение по ислямски обред. В крайните си форми такфирът оправдава насилието срещу обявения за неверник.
Теологичните основи на такфира са отчасти в Коран 60:4, където Авраам е изведен като архетипен образ на онзи, който се е разграничил от неверниците:
Хубав пример за вас са Ибрахим и онези, които бяха заедно с него, когато казаха на своя народ: „Непричастни сме към вас за онова, на което служите вместо на Аллах! Ние ви отхвърляме и ще се прояви вражда и омраза помежду ни, докато не повярвате единствено в Аллах.“ Освен думите на Ибрахим към баща му: „Ще моля за твоето опрощение, но нямам власт да се застъпя за теб пред Аллах. Господи наш, на Теб се уповаваме и пред Теб се покайваме, и към Теб е завръщането…“
Този аят[16] се интерпретира в някои среди като богословска основа за принципите ал-уаля уа ал-бара’ (الولاء والبراء лоялност/дружба и отричане) – т.е. задължението вярващият да проявява лоялност към мюсюлманите и да се дистанцира, дори враждебно, от немюсюлманите.
Важно е да се отбележи, че класическите ислямски учени, включително Ал-Газали, предупреждават срещу лекомисленото прилагане на такфира. Ал-Газали посвещава цели глави на въпроса за границите на такфира в своя „Фасал ал-Тафрика“, призовавайки за изключително предпазливост. Самият хадис гласи:
أَيُّمَا امْرِئٍ قَالَ لأَخِيهِ يَا كَافِرُ، فَقَدْ بَاءَ بِهَا أَحَدُهُمَا، إِنْ كَانَ كَمَا قَالَ، وَإِلَّا رَجَعَتْ عَلَيْهِ
Всеки човек, който нарече своя брат: „О, невернико“, всъщност извършва действие, при което това неверие ще се върне към един от двамата.[17]
Това е предупреждение, което ограничава злоупотребата с термина.
Въпреки това, в народната религиозна практика на Мароко такфирът функционира като неформален социален инструмент: семейството може да третира новопокръстения християнин като „мъртъв“ за общността, да го прогони от дома, да му откаже правото на наследство.
Макар традиционният мароканкси ислям да следва маликитската школа и суфийска духовност – относително по-толерантни към мистичния опит и разнообразието, – той не е имунизиран срещу влиянията на по-радикалното богословие. От втората половина на ХХ век насам саудитско финансираното уаххабитско и салафитско движение разпространява своята интерпретация по целия мюсюлмански свят, включително в Мароко.
Кредото на Мухаммад ибн Абд ал-Уаххаб изисква от „истинския мюсюлманин“ не само вяра в Аллах, но и активно отхвърляне на неверниците, включително на онези мюсюлмани, изпаднали в ширк. Неговата доктрина се позовава на Коран 8:39:
И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах! А престанат ли – Аллах е зрящ за техните дела.
Блажени гонените заради правдата
Блажени гонените заради правдата; защото е тяхно царството небесно. Блажени сте когато ви похулят и ви изгонят, и връх вас рекат на лъжа всяка зла реч заради мене. Радвайте се и веселете се, защото е голема на небесата вашата заплата: понеже така изгониха пророците, които бяха преди вас. Вие сте солта на земята: а ако солта избезсолее, с какво ще се осоли? За нищо вече не струва, освен да се изхвърли вън, и да се тъпче от человеците. Вие сте виделината на светът; град поставен на гора не може да се укрие. Нито запалят свещ и я турят под шиник, но на светилника, и свети на всички които са в къщи. Така да просветне вашата виделина пред человеците, за да видят добрите ваши дела, и да прославят Отца вашего, който е на небеса.
Първи април, вечерта. Провеждам трийсет минутен топъл, приятелски разговор с администратора на Moroccan Christians Community, Давид. Въпреки че е принуден да живее в чужбина, той познава много свои сънародници католици и се съгласява да ме свърже с тях, за да им задам няколко въпроса и да си уговоря среща с тези, които имат възможност и желание да се срещнат лично с мен по време на престоя ми в Казабланка, Рабат и Маракеш.
Дава ми прекрасни съвети, като например да внимавам по време на изкачването към Тубкал да не нарека по навик амазигите „бербери“. Самоназванието им е имазиген – „свободни хора“, докато „бербери“ идва от римското им наименование „варвари“, което те не обичат да чуват, разбираемо. Помага ми да осъзная политическата ситуация в Мароко, разцеплението между правителството и народа след започването на войната в Иран.
Изразява надеждата си към новия папа Лъв XIV да припознае репресираните малцинства в Северна Африка.
Говорим в навечерието на историческото, първо по рода си папско посещение в Алжир от 13 до 15 април 2026 г., като част от по-дълга единадесетдневна визита на Лъв XIV в Африка (13-23 април). Държавите, които ще посети след Алжир, са Камерун, Ангола и Екваториална Гвинея. 11-дневното пътуване е посветено на мира, междурелигиозния диалог и подкрепата за католическите общности в 11 града, като в програмата са включени 8 литургии и 11 речи. Това посещение подчертава нарастващото значение на континента за Католическата църква.[18]
Давид ми помага да се свържа с водача на католическата мрежа St. Nicholas Tavelić Network. Няколко минути след края на разговора ни вече ме е добавил в няколко чат-групи в WhatsApp с новопокръстени мароканци, имащи желание да говорят и да се срещнат с мен. Споделям датите на моя престой и им благодаря сърдечно. Преди да се срещнем на живо са готови да отговорят на няколко въпроса в писмен вид. Това е изключителен жест от тяхна страна, защото, както сам Давид се изрази, „ние сме като призраци“.
От него разбирам и че сравнително многобройна част от новопокръстените са непълнолетни, но с цел да запазим тяхната поверителност сам отказвам да се свързвам с юноши, дори онлайн. Знам как работят службите за сигурност, намесени ли са деца и тийнейджъри – засилват неумолимо активността си. Освен това разбирам, че в последните години много от новопокръстените са били принудени да емигрират в европейските държави като Испания, Франция, Италия, Англия и др., където най-сетне получават дълго копняната свобода да следват Христовото учение открито и да заформят малки марокански християнски общности.
Късно вечерта изразявам благодарността си към Давид за помощта и го каня, когато реши, да бъде мой гост в София. След това сядам да съставя въпросите, да работя върху текста и да благодаря на Бога за това развитие.
Давид и Голиат
А Давид отговори на филистимеца: ти идеш против мене с меч, копие и щит, аз ида против тебе в името на Господа Саваота…
– Можеш ли да ми разкажеш малко повече за себе си? Как реши да повярваш в Христовото учение именно в Мароко?
– 20-годишен мароканец съм, в момента живея в чужбина. Повярвах през 2020 г., когато бях на 16 години. Тогава страдах от силно демонично угнетяване (дори и до днес не съм сигурен дали беше угнетяване или по-скоро лека форма на обладаност). Тази болка ме подтикна да потърся истината и я намерих в Иисус Христос. Бях покръстен в католическата вяра през 2024 г. по време на традиционна латинска литургия от чуждестранен свещеник, защото конвертиралите се мароканци все още не са признати и нямат възможността да се кръстят вътре в страната.
– Ти държиш една от най-популярните, бих казал дори най-популярната страница (към момента само в Instagram последователите са над 30 хиляди, над хиляда в YouTube, над 200 души в Discord, над 3 хиляди в TikTok, общо около 35 хиляди души) в социалните мрежи по темата – в подкрепа на репресираните марокански християни. Какво те вдъхнови да започнеш с проекта Moroccan Christians Community и кога го създаде?
– Започнах проекта през 2022 г. Още като дете създавах онлайн съдържание и стартирах различни страници, но тази ми се стори като истинско Божествено призвание. По това време все още бях протестант и забелязах, че почти всяко активно онлайн пространство за марокански християни беше протестантско. След като станах католик, реших да оставя страницата отворена за всички – католици, протестанти и всички марокански християни, защото всички ние споделяме една и съща кръв, една и съща страна и една и съща борба. Тя се превърна в една от най-големите страници, представляващи мароканските християни като цяло.
– Колко голяма е християнската общност в Мароко и как е разпределена из страната?
– Невъзможно е да се посочат точни цифри, тъй като не сме официално признати и повечето от нас живеят напълно в тайна. Някои източници говорят за десетки хиляди, но според моята искрена преценка, въз основа на това, което виждам всеки ден, броят на новоповярвалите е между 55 000 и 200 000. Повечето живеят в големите градове, особено в Казабланка, тъй като това е най-големият и най-светски град. Но съм срещал и цели семейства, които са приели християнството заедно, в малки градове и дори в отдалечени села. Така че сме разпръснати почти навсякъде, макар че най-голям брой има в градовете.
Продължавайки интервюто с Давид, разбирам сериозността на ситуацията. Ежедневието на християните в Мароко остава до голяма степен скрито и невидимо за обществото. За повечето от нас то е скрито. Не можем да носим Библия открито или да се молим публично без риск. Мнозина, които все още живеят със семействата си, четат Библията на телефоните си и се молят скришом. Някои са били изгонени от домовете си или са загубили работата си, след като вярата им е била разкрита. Така ежедневието на средностатистическия марокански християнин протича предимно дигитално и насаме, в изолация.
Почти всички християни в страната са хора, приели вярата след като са се родили като мюсюлмани, или както е арабският израз – фитра (فطرة) – идеята, че всеки човек се ражда в естествено състояние на исляма.
Има много малък брой местни християнски семейства, особено в някои отдалечени села, но те вероятно са под 1% от общия брой [християни].
Предизвикателствата пред тях са както правни, така и социални. Юридически най-големият проблем е член 220 от наказателния кодекс. Той може да бъде използван срещу всеки, обвинен, че разклаща, застрашава, излага на риск чрез всяване на съмнение вярата на мюсюлманина.
Но още по-тежки са социалните последици: словесни нападки, физически нападения, смъртни заплахи и отхвърляне от семейството са често срещани. Дори когато вярата се пази в тайна, някои хора пак биват заплашвани само защото са известни като приели християнството.
Личният опит също потвърждава това напрежение.
Когато бях в прогимназията в Мароко, някои мюсюлмани съученици хвърляха камъни по мен, защото мислеха, че съм християнин. Освен редовните словесни атаки, днес съществува и правен риск: Страхувам се, че ако някога се върна, може да бъда арестуван веднага заради това колко популярна стана страницата. Тази несигурност тежи особено силно, още повече че съм само на 20 години.
Реакцията на семействата обикновено е крайно негативна. В повечето случаи тя е много сурова – отричане, физическо насилие или пълно отхвърляне. В повечето случаи се стига до тотално отритване. Приемането е изключително рядко: Чувал съм само за един-два случая, в които семейството е приело обръщането на детето си. За мнозина това се възприема като предателство към семейството и родината.
Създаването на онлайн общността има конкретна цел. В началото [идеята] беше най-вече да обединим мароканските християни и да им дадем глас. Въпреки вътрешните конфликти между различните християнски деноминации, стремежът към единство остава: Никога не съм променял тази цел, защото всички се сблъскваме с едни и същи проблеми. Днес платформата служи и за разрастване и международна видимост: Като ставаме по-големи и видими, напомняме на мароканското правителство, че съществуваме.
По мои скромни наблюдения, там, където християнството е преследвано – подобно на първите векове от неговото разпространение – разликите в деноминациите избледняват и любовта към Христа обединява повече, отколкото в свободните държави, които имат лукса да изпадат в теологични различия и философски дебати. И все пак има голяма разлика във възприятията на мароканците протестанти и мароканците католици (мароканци източноправославни почти не се срещат).
Протестантските общности заемат сравнително про-израелски позиции, като част от тях подкрепят процеси за либерализация в страната, включително разширяване правата на хомосексуалистите.
От своя страна католиците се придържат към по-традиционни възгледи, следват установения канон и изразяват скептицизъм към идеята, че западният либерализъм би довел до положителни обществени резултати. Последните често изразяват солидарност с палестинското население и другите арабски народи, нападани отвън, акцентирайки върху необходимостта от защита на цивилните и мирно разрешаване на конфликта. Още повече, имайки предвид исторически значимото присъствие на християни в Палестина, които са сред най-древните християнски общности в света и въпреки че днес са малцинство, продължават да играят важна роля в обществения и религиозния живот на региона.
Аудиторията на Moroccan Christians Community е смесена. Повечето ми последователи са чужденци, но имам и много мароканци. На местните обаче се препоръчва предпазливост: Винаги им казвам да не се ангажират публично, за да останат в безопасност. Някои следват съвета, докато други се включват в затворени онлайн общности, а трети решават да рискуват и помагат с каквото могат, като тези, които се съгласиха да се видим на живо и да ми разкажат за себе си и за ситуацията от първо лице.
Влиянието на инициативата вече е осезаемо. На въпроса ми „Имало ли е моменти, в които страницата е променила значително живота на някого?“, Давид отговори:
– Да, много пъти. Чрез страницата си работя със St. Nicholas Tavelić Network (организация, подкрепяна от Светия престол). Благодарение на нея мароканците вече съставляват най-голямата група новопокръстени, подпомагани от мрежата. Свързали сме много преследвани вярващи с [лица, които им предоставят] съвети за сигурността, [лекции по] катехизис и безопасни начини за приемане на кръщение. Някои хора дори са ми казвали, че страницата буквално е спасила живота им или им е помогнала да открият вярата.
Управлението на риска остава ключово. Когато бях в Мароко, рискувах живота си всеки ден от 16 до 19-годишна възраст.
Сега основната опасност е евентуално завръщане: Най-големият риск е да бъда арестуван, ако се върна. Това естествено тежи на Давид, който по никакъв начин не е предател на родината, обича я с цялото си сърце и копнее да се върне един ден, като свободен поданик, оставен сам да вземе интимното решение пред Кого да се прекланя в душата си. Онлайн пространството също се контролира внимателно: Имаме строги правила – без лични данни, съобщенията се изтриват след 14 часа.
Повечето участници предпочитат анонимност. Почти всички общуват анонимно или в лични съобщения. Публичната активност е рядка и се обезкуражава, поглеждайки реалистично над заплахата: Винаги ги насърчавам да бъдат внимателни.
Въпреки трудностите, общността расте. Да, расте по-бързо от всякога. Интернет играе ключова роля: Хората могат да изследват вярата насаме. Наблюдава се и интересен феномен: Много нови вярващи намират Христос чрез сънища за Него.
Към международната общност посланието е ясно: Моля ви, говорете за нас. Споделяйте, че съществуваме. Видимостта се възприема като защита: Колкото повече международно внимание получим, толкова по-сигурни и свободни ще бъдем.
Надеждата за бъдещето е свързана и с развитието на страната.
Мароко се стреми да се модернизира и да изглежда добре пред Запада. Видимото присъствие на християни прави игнорирането им по-трудно: Ако страниците продължат да растат с това темпо, вярвам, че реална промяна може да настъпи за по-малко от десет години.
Относно последните геополитически събития (по-конкретно войната на САЩ и Израел срещу Иран), ефектът върху религиозните нагласи е ограничен. Хората гледат на конфликта предимно през икономическата призма, цените на петрола и разходите за живот. Не се наблюдава значителна промяна във възприятията за вярата.
В регион, където религията и политиката са тясно свързани, духовното търсене остава по-скоро лично. Не в някакъв голям публичен мащаб. Вместо това: Дигиталното пространство дава свобода на хората да изследват Христос тихо. Именно там се случват повечето нови разговори и вътрешни търсения на хората, копнеещи да научат повече за християнството.
Свидетелството на Йуханна
А Иисус, като се обърна и ги видя, че идат подире Му, казва им: какво търсите? Те Му отговориха: Рави! (което значи: учителю) де живееш? Казва им: дойдете и вижте. Те отидоха и видяха, де живее;
Разговорът, който следва, е с човек, представил се пред мен с псевдонима Йуханна. Това име не е случайно. „Йуханна“ (يوحنا) е мъжко арабско име, използвано сред християните, произлизащо от сирийското име Yohannan, еквивалент на Йоан. Още с този си избор, моят събеседник подсказва за търсената идентичност и принадлежност, които стоят в основата на неговия разказ.
Поглеждайки към личния му път, процесът на духовно пробуждане се откроява ясно и постепенно. Повратният момент за мен настъпи в края на 2023 г., когато научих пълната история за живота, смъртта и възкресението на Христос – как и защо се е случило. Именно това познание превръща първоначалното любопитство в съзнателно изградена представа за вярата.
Тази промяна води и до радикално преосмисляне на представата за Бога. Йуханна споделя, че преди конверсията ми, гледах на Бога като на нещо далечно и безразлично, докато днес Го вижда като грижовен Отец на всички, Който, независимо дали ние вярваме в Него или не, е винаги близо до нас. Този преход от дистанцираност към откровена лична връзка и усещане за сигурност може да ни помогне за проумяването както на неговия, така и на още много други, религиозен избор.
Конкретният момент, който оказа най-голямо влияние върху вярата ми, беше, когато за първи път имах възможността да отида на църква. Наблюдаването на литургията, макар и като некръстен християнин, ме трогна дълбоко.
– Как изповядвате вярата си в тази обстановка, в която откритостта може да бъде рискована?
– Моите духовни практики включват интимна молитва, участие в тайна общност, посещаване на църква, когато е възможно, без да приемам тайнствата, и най-важното – молитва с броеницата (розарио).
Много мароканци споделят ограниченията, които са наложени и на Йуханна, възпиращи ги от приемането на седемте свети тайнства. Последните са установени от Иисус Христос и поверени на Църквата. Те са видими знаци на невидима благодат, чрез които вярващите получават Божията помощ в различни етапи от живота си.
Тайнствата се разделят на три основни групи:
1. Тайнства на християнското въведение
Те полагат основите на християнския живот:
Кръщение: Първото тайнство, което очиства от първородния грях, прави човека чедо Божие и член на Църквата.
Миропомазване (Конфирмация): Потвърждава кръщението, дава даровете на Светия Дух за духовно укрепване и зрялост.
Евхаристия (Причастие): Върховното тайнство, при което вярващите приемат Тялото и Кръвта Христови под вида на хляб и вино, съединявайки се с Христос.
2. Тайнства на изцелението
Те лекуват душата и тялото:
Покаяние (Изповед/Помирение): Чрез него се получава прошка от Бог за греховете, извършени след Кръщението, чрез изповед пред свещеник.
Помазване на болни (Елеосвещение): Дава духовна и физическа сила, утеха и прошка на тежко болни или умиращи.
3. Тайнства в служба на общността и мисията
Те служат за изграждане на Божия народ:
Свещенство (Ръкополагане): Тайнството, чрез което се предават апостолската власт и благодат за служение в Църквата (дякони, свещеници, епископи).
Брак (Венчание): Свещен съюз между мъж и жена, който отразява любовта между Христос и Църквата.
Тези тайнства обхващат целия живот както на католиците, така и на източноправославните[19] от раждането (Кръщение) до смъртта (Елеосвещение).
Католическото духовенство в Мароко обаче продължава да функционира в сложна правна и социална среда, която на практика ограничава възможността за открито приемане на новопокръстени вярващи.
В този контекст много католически свещеници се въздържат от извършване на кръщения на мароканци, приели християнството, поради риск от правни последици, включително наказателно преследване, глоби или дори лишаване от свобода. Законът предвижда санкции от няколко месеца до три години затвор за дейности, възприемани като „прозелитизъм“, което принуждава към предпазливост и институционално самоограничение сред официалните църковни структури.
Бившият министър на правосъдието в Мароко (2012-2017 г.), Мустафа Рамид, на 6 юли 2015 г. по време на пресконференция в Рабат обявява, че „гражданите са свободни сами да избират религията си… Законът налага наказания само спрямо принудителните обръщания във вярата.“
Умело лавира между истината и политическата реторика, заявявайки, че „в мароканския Наказателен кодекс няма член, който да предвижда наказание за преминаване към друга религия“, но добавя, че макар мароканската конституция да гарантира религиозна свобода, „всеки опит да се принуди някого да премине към друга религия или да се подкопае вярата на мюсюлманите се наказва съгласно член 220 от Наказателния кодекс.“ Вратичката в закона е създадена.
„Съгласно този член, прозелитистът може да бъде наказан с лишаване от свобода от шест месеца до три години и глоба от 100 до 500 дирхама за използване на средства за манипулация с цел да обърне мюсюлманин към друга религия, като се възползва от неговата слабост или нужди, или като използва за тези цели институции в областта на образованието, здравеопазването, приютите и сиропиталищата“.
Въпреки това Рамид признава, че повсеместно в Мароко са били извършени арести на граждани заради смяната на личното им вероизповедание, но твърди, че всички те са били освободени, след като полицията се е уверила, че не са били принудени насила да сменят вярата си.
През януари с.г. неизвестен допреди ареста си мъж влиза в новините след задържането му във Фес с мотива, че се е обърнал към християнството. В отговор на въпрос относно съдбата на този мъж, Мустафа Рамид потвърждава, че се е намесил в този случай и е дал указания за освобождаването му. Заявява, че мъжът е бил освободен след 11-часов разпит, „посветен“ главно на личните му вярвания, местонахожденията му и организацията, която е поела разходите му за ваканционното пътуване, по време на което е арестуван.
В резултат на всичко това, Католическата църква в страната обикновено избягва всякакви форми на открита мисия сред местното население и ограничава своята дейност предимно до чуждестранните общности. Това води до ситуация, при която много новопокръстени мароканци остават извън официалния църковен живот или са принудени да търсят алтернативни, често неформални и дискретни форми на религиозна принадлежност.
Така, макар формално да не съществува пряка забрана за личната промяна на религията, съществуващата правна рамка и нейното тълкуване на практика възпрепятстват ключови религиозни актове като кръщението, когато става дума за бивши мюсюлмани, поставяйки духовенството в положение на постоянен баланс между пастирския дълг и юридическия риск.
Продължавайки интервюто с Йуханна, разбирам, че социалната изолация също е отчетлива.
– След като приех християнството, се чувствам по-изолиран в социално отношение. Регионът, в който живея, е доста консервативен и никой не очаква човек да смени вероизповеданието си. Християните в Мароко често се възприемат като чужденци. Интересното е, че мароканците [като народ] наистина уважават християните, но не изпитват същото уважение и приемственост към сънародниците си християни. Мнозина от нас се оказват изолирани поради страха от осъждане или поради правен и социален натиск.
– Как се справяте с идентичността си, едновременно като мароканец и като християнин? Чувствате ли понякога напрежение между двете?
– Съществува вътрешен конфликт между това да си мароканец и да си християнин, който е свързан по-скоро със съвременната идентичност и култура на мароканците, отколкото с нещо друго.
В Мароко да си мюсюлманин често се свързва с това да си мароканец. Да си немюсюлманин може да означава, че си евреин или че те смятат за „странен“, в зависимост от това как хората възприемат тези въпроси. Като марокански християни се стремим да се представяме като обикновени мароканци с различна религия, което е доста трудно.
Неразбирането на християнството от страна на обществото е съществен фактор.
Той отбелязва, че много мароканци израстват с погрешни представи, включително вярването, че християните почитат множество божества и изпадат в политеизъм. Това подчертава дълбокия дефицит на религиозна информираност. Например, някои смятат, че почитаме Отца, Сина, Светия Дух и Светата Дева като отделни божества, което е сериозно недоразумение.
В по-широк план, Йуханна вижда у младите хора и новите марокански поколения по-засилено търсене на духовна автентичност. Според него те търсят истинска и дълбока връзка със свръхестественото и много я откриват именно в християнството.
Интересен е и въпросът за конфесионалната принадлежност. Макар той да счита, че мароканската култура и история са по-близки до католицизма отколкото до протестантизма, реалността около правните ограничения показва, че много новопокръстени се чувстват сякаш нямат друг избор, но да се насочат към протестантските, предимно евангелски общности. Особена роля тук играе американското влияние. Това се дължи до голяма степен на американските евангелисти в страната, които отварят домовете си за тези мароканци и създават така наречените „домашни църкви“.
– Колко важни са сънищата, виденията или личните духовни преживявания в историите за новопокръстени мароканци, с които сте се сблъсквали?
– Чувал съм от много хора, че сънищата и виденията са сред причините, поради които са приели християнството. Изглежда, че през последните години това явление става все по-често срещано в целия мюсюлманския свят. Интересното е, че някои марокански християни изглежда са приели християнството единствено заради тези сънища и видения.
Същевременно дигиталната среда се превръща в основна възможност за достъп до вярата. Докато доминиращите езици в католическата църква в Мароко са испанският и френският, достъпът до християнското учение обаче се осъществява предимно онлайн, като младите новоповярвали мароканци предпочитат английския и арабския език, което значително улеснява новите вярващи.
В представите му за бъдещето се откроява разбираемият стремеж към нормализиране на ситуацията.
Ако условията го позволяват, той си представя по-традиционна и свободно изградена християнска общност, без страхове или рестрикции.
Любопитно е наблюдението му относно силата на вярата сред мароканските християни. Той отбелязва, че те често са по-предани от средностатистическия християнин, като това се дължи именно на ограниченията, пред които са изправени – вярата процъфтява, когато е застрашена.
– В заключение, ако можехте да се обърнете към по-младата си версия отпреди обръщането ви към Христа, какво бихте ѝ казал?
– Бих предупредил по-младата си версия да не разкрива и да не се доверява на никого относно конверсията си.
Трябва да призная, че очаквах подобен отговор, но въпреки това се натъжих, защото Йуханна обобщи така истински, така просто и мрачно не само индивидуалната си история, но и реалността, в която живеят повечето християни в Мароко, че ме накара да се замисля какво съм жертвал аз за Христа. Докато пиша този текст, в главата ми се повтаря само една мисъл, която изплува пред останалите – недостойно е, към техния подвиг и към Страстите Христови, дори мисловно да се сравнявам с преследваните, за да измервам приносите пред жертвеника.
През погледа на Яра
Сила и достолепие са облеклото й; И тя гледа весело към бъдещето.
Женското име Яра на арабски обикновено се тълкува като „малка пеперуда“, „топла“ и „възлюбена“. Персийският произход обаче го тълкува като „смелост“, „сила“ и дори „близък приятел“. С това име се представя пред мен и момичето, което е готово да сподели душевните си премеждия. За разлика от другите, тя е родена в Европа, но отново в ислямизирана общност.
– Моят път към християнството беше необичаен. Израснах като мюсюлманка, но по-скоро в културния смисъл на думата. В нашето семейство почти не практикувахме религията, с изключение на постите и въздържането от свинско месо. Така че бяхме по-скоро културни мюсюлмани. Но мароканската култура е дълбоко вкоренена в исляма и аз, като единственото момиче в семейството, бях единствената, върху която се прилагаха правилата на религията и традицията. Двамата ми по-големи братя бяха свободни да правят каквото пожелаят. В духовно отношение обаче всички бяхме широко скроени и бунтарски настроени. С течение на времето братята ми признаха, че никога не са се чувствали истински мюсюлмани и напуснаха исляма, когато бяха на около двадесет години. Аз не го направих.
Мисля, че причината беше, че се сприятелих с други религиозни марокански мюсюлмани и се запознах с мароканец, който също беше вярващ. Омъжих се за него и започнах все по-задълбочено да изучавам исляма. След развода ни останах мюсюлманка още няколко години, защото искрено вярвах, че това е истината и единственият правилен път, въпреки че не бях особено практикуваща. По време на брака ми имаше периоди, в които се молех с искрено сърце, но усещах, че това не ми подхожда. Всъщност ме натоварваше, защото трябваше да се моля пет пъти на ден и постоянно да се старая да запазя абдест (ууду)[20]. Затова спрях да се моля и просто се върнах към живота си като културна, широко скроена мюсюлманка.
След развода продължавах да вярвам и да се определям като мюсюлманка.
Три години по-късно се запознах онлайн с един християнин и започнахме безкрайни разговори и спорове за исляма. Не исках да чувам нищо за християнството и постоянно защитавах исляма. След известно време прекъснах връзката ни, защото разговорите ни ми носеха огромно напрежение.
Но нещо започна да се променя вътре в мен и започнах сама да проучвам различни въпроси. Година по-късно възстановихме контакта си и този път бях много по-отворена към християнството и към критиките срещу исляма. В крайна сметка стигнах до извода, че вече не мога да подкрепям исляма и го напуснах. Откривах все повече основания да смятам, че твърдението, че Коранът е буквалното Божие слово, не е вярно. Освен това не можех да приема факта, че Мохамед се е оженил за дете и въпреки това е представян като най-добрия пример за човечеството за всички времена. Смущаваше ме и това, че Коранът казва, че вероотстъпниците трябва да бъдат убивани и че като крайна мярка на съпруга е позволено да бие жена си. Никъде в арабския текст не пишеше, че трябва да я бие „леко“, както често се твърди, и се почувствах измамена.
След като реших да напусна исляма, не станах веднага християнка. Станах агностичка и се определях като духовен човек. Един ден разговарях с мой приятел мюсюлманин за религията и за християнството.
Той ми разказа, че по радиото чул историята на едно мароканско момиче, което приело християнството, след като сънувало Иисус, и веднага след този сън се покръстило.
Тази история ме разтърси. Тя отключи един мой собствен спомен. Изведнъж си припомних, че и аз бях сънувала Иисус, но напълно бях забравила за това. В същия миг отново видях съня в съзнанието си. Иисус стоеше пред мен, сияещ с невероятна светлина, усмихваше ми се и протягаше към мен дясната си ръка. Това ме изпълни с дълбок мир, но и бях много объркана. Дали не си въобразявах? От този момент образът Му никога повече не напусна паметта ми.
Когато започнах да изучавам християнството, попаднах както на видеа на известни християнски апологети, така и на други, които твърдяха, че Библията е създадена от хора, че се основава на шумерски текстове, че Моисей може би никога не е съществувал или че дори историята на Иисус произхожда от древногръцко езическо божество.
Това още повече ме обърка. За известно време оставих всичко настрана, но усещах, че нещо непрекъснато ме привлича обратно.
Накрая стигнах до извода, че независимо откъде произлизат книгите на Библията, те съдържат истината. Отново се свързах с онзи християнски приятел и този път разговорите ни бяха спокойни. Заедно изучавахме Библията по телефона. Вече не се присмивах, а жадувах да науча повече. Той ме научи на толкова много неща за християнството и тогава осъзнах колко малко всъщност знаех.
Едно от най-трудните неща за мен беше Светата Троица. Както казах, бях възпитана като мюсюлманка и идеята за Троицата ми изглеждаше много странна. Как Бог може да бъде три Личности? После осъзнах, че аз не съм тази, която може да определя какъв Всемогъщият Бог трябва или не трябва да бъде.
Най-силно ме поразиха пророчествата на пророк Исая.
Как е възможно човек да ги прочете и въпреки това да твърди, че не говорят за Иисус? А връзките между Стария и Новия завет бяха толкова много, че направо ме поразиха.
Оттогава започнах да научавам все повече за Иисус, за Библията и за християнството. Научих кой е Иисус, какво е направил за нас и какъв е истинският смисъл на Неговата жертва. Това дълбоко ме докосна.
Затова приех Иисус за свой Господ и Спасител.
Най-красивото в християнството за мен е стремежът към изграждане на лична връзка с Иисус, с Бога – отношения между Отца и Неговото дете. Като мюсюлманка така и не успях да почувствам истинска близост с Бога. Бог беше невидимо божество, на което трябваше да се молиш и да искаш прошка.
Сега, като християнка, съм плакала безброй пъти. Но вече разбирам. Не плача от страх, а защото усещам Неговото присъствие и Неговата Божествена любов към мен. Да се държа за Него, да Му се доверявам и да вървя с Него напълно промени живота ми, без никакво преувеличение.
Все още не съм приела кръщение, но вярвам, че Иисус е Пътят, Истината и Животът и че никой не идва при Отца освен чрез Него.
– Как животът в чужбина повлия на начина, по който изповядваш вярата си?
– Израснах в Европа, но в страната, в която живея, срещам две основни трудности, когато се опитвам да живея като християнка.
Първо, обществото тук е до голяма степен атеистично или агностично. Затова ми е трудно да разговарям с много от местните хора за Бога.
Второ, районът, в който живея, има многобройна мюсюлманска общност. Поради това все още чувствам, че трябва да внимавам на кого казвам, че вече не следвам исляма.
Повечето ми приятели знаят, особено мюсюлманите, и се чувствам благословена, че ме подкрепят или поне не ме осъждат за пътя, по който съм поела. Всъщност ми е по-лесно да говоря за Бога с мюсюлманин, отколкото с атеист или с човек, който просто се определя като духовен. Поне мюсюлманите вярват, че почитат същия Бог, за Когото говори Библията, макар разбирането им за Него да е много различно, ако това има смисъл.
Просто да живееш в европейска държава не означава непременно, че е по-лесно да бъдеш новопокръстен християнин. Съчетанието от силно секуларизирано общество, в което много хора са нерелигиозни или атеисти, и голяма мюсюлманска общност все пак може да направи трудно да говориш за обръщането си към християнството. Понякога това може да бъде и много самотно преживяване.
Все пак, в Европа не можеш да бъдеш законово наказан за това, че поставяш под съмнение исляма или се опитваш да разколебаеш вярата на мюсюлманите. В Мароко обаче това може да доведе до правни последици.
– Кои според теб са най-разпространените погрешни представи за християнството сред мароканците, според личния ти опит?
– Че християните вярват в трима богове и че Иисус никога не е бил разпнат на кръст.
На моя въпрос как би описала вътрешното си преживяване да съчетае мароканската идентичност с християнската вяра, Яра отговаря с насмешка, че не е необходимо да се променя чак толкова много.
Единственото е, че в мароканската мюсюлманска общност по време на сватби е традиция да се пеят песни и възхвали за Мохамед. Това е дълбоко вкоренена част от сватбената култура. Така че би било доста неловко, ако например наемеш традиционен музикален състав, ха-ха.
– Какво най-много би искала международната общност да разбере за положението на християните в Мароко?
– Мароканците заслужават свободата законно да приемат друга вяра, без да се страхуват от последствия. Това, че Мароко е мюсюлманска държава, не означава, че е нормално хората да бъдат лишавани от свободата сами да изберат как да почитат Бога.
За мен е много тъжно, че мароканците не могат свободно да приемат християнството и да се кръстят в църква. Моля се това някой ден, и дано скоро, да се промени.
Много мюсюлмани в Мароко казват, че няма никакъв проблем човек да стане християнин, защото в страната има църкви. Но не споменават, че тези църкви са предназначени за чужденци, а не за мароканците. Не казват и че свещениците отказват да приемат мароканци от страх да не бъдат разкрити и да понесат последствия.
И не става въпрос само за законите. Силният обществен натиск и социалният контрол също правят изключително трудно човек открито да приеме християнството.
– Поглеждайки назад, би ли взела различно решение по отношение на вярата си?
– Не. Вярвам, че нещата се случват така, както трябва да се случат. Животът е пътешествие и по него трябва да научим най-различни уроци. Аз научих много и бях благословена по толкова много начини, че не бих променила нищо.
Католическата мрежа св. Никола Тавелич
И за Исмаила те послушах. Ето, благослових го, и ще го наплодя и преумножа; дванадесет племеначалници ще се родят от него, и ще го направя велик народ.
След като Давид ми помогна да се свържа с председателя на St. Nicholas Tavelić Network – Саид Хасан Ахмед, – опитвахме да уредим точен ден за провеждане на интервюто в продължение на няколко седмици. Работата на г-н Хасан е изключително интензивна и не исках да го притискам с крайни срокове или да настоявам за определена дата. Разбрахме се да проведем интервюто в неделя вечерта на 26 април.
Само че по това време все още не се бях върнал от командировка в провинцията, противно на очакванията ми. В понеделник привечер, докато се прибирах у дома и ходех бавно из софийските улици, Хасан се свърза с мен и попита „Сега удобно ли е да говорим?“. Нямаше как да отложа интервюто и този път. Не исках да го размотавам. Звъннах му, въпреки че бях на крак, нямах възможност да си водя записки и около мен шумът от колите, моторите и линейките понякога заглушаваше моя събеседник за няколко секунди. Извиних му се още в началото, както и няколко пъти в края на интервюто за тези странични шумове.
От другата страна на слушалката чух възпитан и високоинтелигентен мъж, който говори на перфектен британски английски, много по-добър от моя английски, който макар и ясен, със сравнително богат речник, често пъти издава, че съм от Източна Европа. Гласът му беше спокоен и премерен, на човек, свикнал да разказва история, която знае, че е важна и може да помогне както на журналиста, така и на делото, което трябва да бъде разпространено сред повече хора.
Хасан е роден и израснал сред иракската шиитска мюсюлманска общност в Уелс.
Религиозен по природа, той се задълбочава в теологията на исляма като тийнейджър и дори започва да изучава християнството с цел да го оборва в дискусии. Резултатът е обратен на очакванията. Колкото повече чете, толкова повече го завладява не слабостта, а дълбочината на католическата традиция, нейната история, литургия, схоластична теология, и преди всичко нейната претенция за абсолютна, институционална, апостолска приемственост. Решаващият момент идва около Коледа на 2018 година, по време на нощна литургия.
„По време на освещаването изпитах непосредствена, имплицитна сигурност, че Иисус, с Когото се бях запознал, е тук“, разказва той в едно от редките си публични свидетелства[21]. „Бог беше тук по начин, подобен на това, което бях изпитвал в ислямските простирания[22], но безкрайно по-дълбоко.“
Конверсията му обаче не е краят на историята. Тя е само началото на въпроса, който ще го занимава следващите години: какво се случва с онези, които предприемат същото духовно пътуване, но не в свободния за всички вероизповедания Уелс, а в Мароко, в Египет, в Ирак, Сирия, Ливан? Или дори за повярвалите в Христос мюсюлмански емигранти в Европа, които обаче са в контакт единствено с ислямската общност.
Хасан Ахмед е чудесен събеседник. На кратки и конкретни въпроси отговаря прямо, изчерпателно, изключително заинтригуващо и без да преминава от една тема в друга – мисълта му тече гладко и когато прави лирично отклонение, в края на изложението всичко пасва като пъзел.
До 2024 година Хасан е установил контакти с разпръснати, изолирани общности от новоповярвали католици в мюсюлманския свят.
Те се свързвали онлайн, споделяли опит, търсели насока. Нямало обаче структура. Нямало свещеник, нямало тайнства, нямало официално признание. Съществувала само огромната и нарастваща нужда.
Повратният момент идва чрез един полски приятел, с когото Хасан поддържа връзка по интернет. Полякът го свързва с католически свещеник – чието име Хасан отказва да спомене дори и днес, от съображения за сигурност – по това време на мисионерска дейност в Китай. Свещеникът е роден в Аржентина и е близък с покойния папа Франциск. Хасан споделя пред мен възхищението си от факта, че подобни мисии продължават в тоталитарните богоборчески страни, изпитвам подобно преклонение пред самоотвержените мисионери. В аржентинеца той вижда жива връзка с онова, което сам е прочел за мисионерската традиция на Църквата, която той, като човек израсъл с ислямските традиции, оценява по особен начин.
Свещеникът се съгласява да помогне. Решава да отиде в Мароко.
През март 2024 година той извършва тайно, в истинския смисъл на мисионерското слово, кръщенета на първите членове на общността. Не в катедрала или с публично оповестяване, а подобно на ранните християни: в малки, доверени кръгове, скрити от властите и дори от официалната местна Църква.
Тогава се ражда St. Nicholas Tavelić Network for Morisco Catholics – мрежата на свети Никола Тавелич. Или накратко: TavNet.
Изборът на патрон не е случаен. Свети Никола Тавелич е хърватски францисканец, роден около 1340 година в Шибеник в благородническо семейство. Постъпва в Ордена на малките братя и прекарва дванадесет години в мисионерска дейност в Босна, където според сведенията допринася за обръщането на десетки хиляди богомили. В 1383 година заминава за Светата земя, заедно с трима братя от Франция – Деодат от Родез, Петър от Нарбон и Стефан от Куен.
В Йерусалим четиримата се залавят с изучаването на арабски и с пастирска грижа за поклониците.
Но след години на тих свидетелски живот решават да направят стъпка, допустима по правилото на свети Франциск: да проповядват открито пред мюсюлманите. На 11 ноември 1391 година влизат в събранието пред кадията на Йерусалим и четат подготвено слово, провъзгласявайки, че всички хора трябва да приемат Евангелието на Иисус Христос. Арестувани са, отказват да се отрекат от вярата си, и на 14 ноември 1391 година са обезглавени пред тълпата пред портата Яфа. Телата им са изгорени напълно.
Канонизирани са от папа Павел VI през 21 юни 1970 година – в присъствието на двадесет хиляди хървати – и Никола Тавелич става първият канонизиран хърватски светец. Денят му, 14 ноември, е известен в Хърватия като Tavelićevo.
За хората от TavNet светецът въплъщава точно онова, към което те се стремят: смелостта да проповядват открито там, където Христовото слово е забранено, и лоялността до пълното себеотрицание. „Тавелич отиде при мюсюлманите не за да ги унижи“, обяснява Хасан, „а за да им даде Христос.“
С Хасан говорихме за сложната дипломатическа ситуация между Ватикана и ислямския свят; за евакуирането на младо момиче от селските региони в Атласките планини, което е било разкрито, и други подобни случаи, които зачестяват. За огромните препятствия пред всички новопокръстени християни в арабския свят, не само в Мароко. Ако има едно нещо, което напълно осъзнах от този разговор, то това е, че тези хора знаят как да воюват на душевно-културния фронт и не само, че няма да се предадат, но и ще продължават да се множат, точно както ранните християни в римско време.
Fluctuat nec mergitur[23]
“C’est peut-être ça qu’on cherche à travers la vie, rien que cela, le plus grand chagrin possible pour devenir soi-même avant de mourir.”
– Louis-Ferdinand Céline, Voyage au bout de la nuit
Монмартър събира в себе си традиционната френска архитектура, много музеи с пищни градини, очарователни бутици, буколически градини и малки скрити площадчета. В горната част на парижкия XVIII-ти арондисман, по тесните му и криволичещи улички, се намира величествената Базилика Сакре Кьор. (Пре)святото сърце бди над богобоязливите души.
През XVII век френската монахиня Маргарита-Мария от Алакоке известява, че Бог желае да се построи храм „за слава на Неговото Божествено Сърце“. Бог показва на канонизираната по-късно за светица Своето Свято Сърце, заобиколено от огън, короновано с трънен венец, с открита кървяща рана. От вътрешността на Сърцето излиза кръст. Светицата чува Господ да казва: „Ето тук е сърцето, толкова обичано от хората, но голяма част от тях не показват нищо повече от неблагодарност, непочтителност и пренебрежение към това тайнство на любовта.“ Летописите твърдят, че това се случва на 16 юни 1675 година.
Качвам се по стъпалата. Преди месец изкачих Тубкал и се наслаждавах на мароканските четирихилядници.
Местните амазиги се постараха да се почувстваме у дома си. В Казабланка атмосферата беше съвсем друга, наподобяваше до известна степен тази тук, в Париж. Спирам до едно от капанчетата за туристи, влизам и си поръчвам кафе. До мен сяда моя събеседник, мароканецът Франсоа.
– Знаеш ли – обръщам се към него на развален френски, пречупен през призмата на италианския език – колониалният дух не се усеща в Мароко, отърсили сте се напълно от френската култура, американизацията е навлязла и при вас.
– Светът се променя, Европа не е същата след войната. Ние не сме същите след войната, арабският свят премина през хиляди метаморфози.
– Защо дойде в Париж?
– Дълги години имах чувството, че живея в лъжа. Правех се, че изповядвам вяра, която за мен беше само повърхностна, а дълбоко в себе си мечтаех един ден да се освободя от нея. Усещах едно постоянно вътрешно неудовлетворение, но го пазех в тайна. Не можех да го споделя дори с най-близките си. Самата мисъл, че искам да се отдалеча от исляма, ме изпълваше със страх и дълбоко чувство за вина.
Освен религията, материалните нужди не могат да бъдат задоволени в Мароко – много хора завършват университет и след това нямат работа.
Липсата на работни места и наличието на имигранти от субсахарската част на континента кара повечето мароканци да умират от глад. Само туризмът изхранва, но в големите градове и дума не може да става за нормален начин на живот.
И така мароканците започнаха да предприемат всякакви маршрути, през Египет с лодки към Италия, през Сирия и Турция към България, само и само да дойдат в Европа и да получат нормални условия на живот. Някои са честни и работливи, много не са за тук, и това трябва да призная. Затова кралят се принуди да издаде указ, с който се забранява издаването на визи за Европа на неговите поданици, освен за кратък туризъм – но почти никой не може да си го позволи – или ако вече си е намерил работа в чужбина.
– Ти си от честните и работливи хора, но би ли ми казал, как се чувстваш в Европа, оставяйки настрана материалните възможности?
– Още от дете ме възпитаваха в исляма и се опитваха настойчиво да ме убедят в неща, в които аз просто не вярвах. Липсваше ми свободата, която по-късно открих в Христос именно тук, в християнска Европа. И честно казано намирам за изключително тъжно и опасно държанието на повечето европейци. Не зная дали подценяват исляма или са се примирили и вече са към залеза на своята цивилизация, но във всеки случай, светът ще скърби за изгубената Европа след години ако продължавате да бездействате пред лицето на престъпността и радикалната ислямизация.
– Ти си един от малкото кръстени в католическата вяра мароканци.
– Да, кръстих се тайно. Бяхме само аз, свещеникът и Бог. В момента, в който приех кръщението, знаех, че повече няма връщане назад. Осъзнавах каква цена ще трябва да платя. На практика се отказвах от предишния си живот, от семейството си, от близките си, а в известен смисъл и от родината си Мароко.
Epilogus brevis
Преследванията, гоненията, изстъпленията над християните не са ежедневие само в мюсюлманския свят. „Първенец“ в избиването на християни е Северна Корея, „добрият, стар“ комунизъм не прощава. В Индия, Израел, дори Мексико, християните често могат да станат жертва на отделни терористични групировки, верска омраза и въвличане в борби между картели напр. И въпреки че в днешно време Африка е най-враждебният континент спрямо християните, опасността християнството да се срине като институция и многовековна мрежа идва не отнякъде другаде, а именно от Европа. Защото в държави като Сомалия, Йемен, Судан, Еритрея, Нигерия, Сирия, Пакистан, Либия, Мароко, християните може да са малко и преследвани тежко, но тяхната вяра ги крепи по-силно от когото и да било другиго. Те ходят по стъпките на първовековните християни.
А нашето цивилизационно изтощение, похабяване, леност и нехайност доведе невероятните архитектурни и духовни центрове на християнството като Свети Петър, Света София, Киево-Печорската лавра, Атон, Възкресение Христово в Йерусалим и много други да се разпадат, да се променят, да изгарят под ударите на неверници, да замират, да стоят заключени. Тези центрове са показател за това какво се случва в сърцето и душата на европееца. Изправени пред неописуема криза, която заплашва целия цивилизован свят, европейците трябва да вземем решение дали оставаме под Божиите хоругви или се разотиваме в панически бяг към сладкия, но пагубен индивидуализъм.
Бележки
[1] Предците на династията Алауи първоначално са мигрирали в района на Тафилалт, в днешно Мароко, от Янбу на крайбрежието на Хиджаз през XII-и или XIII-и век.
[2] Освен на свещените текстове на исляма, се позовавам главно на лекциите по нова и съвременна история на арабския свят и исляма на проф. д-р Симеон Евстатиев, ръководител на катедрата по арабистика и семитология към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и на монографията „Ислямът и мюсюлманската общност в България“ на източноправославния богослов д-р Здравко Кънев.
[3] Този и всички следващи цитати от Корана са по превода на Цветан Теофанов.
[4] Сахих ал-Бухари – 9:84:57, а също и 4:52:260, цитиран в началото на главата. Споменато е и в Ибн Маджа – 3:20:2535 („Разказано е от Ибн Аббас, че Пратеникът на Аллах е рекъл: „Който смени религията си – накажи го със смърт.“ (Сахих)“
[5] Сахих Муслим – 16:4152, 16:4154. Същото учение в Сахих Бухари – 9:83:17, 9:83:37; в Ибн Маджа – 3:20:2533, 3:20:2534 и в Абу Дауд – 39:4487.
[6] Сахих Бухари – 5:59:632. Същата история е спомената по-подробно в Сахих Бухари – 9:84:58 и Сахих Муслим – 20:4490. Спомената е и в Абу Дауд – 38:4341.
[7] Сахих Бухари – 9:84:64.
[8] Сират Расул Аллах (سيرة رسول الله „Биография на Пратеника на Аллах“), заедно с Корана и Сунната (сборника с достоверни хадиси) се наричат „трилогията на исляма“, като върху тези текстове се основават всички ислямски закони и традиции, включително петте стълба.
[9] Ибн Исхак стр. 550.
[10] Трактат върху Малики Фикх (вкл. Коментар от Ат-Тамр ад-Дани според Ал-Азари)(310/922 – 386/996)
[11] Ахмад ибн Накиб ал-Мисри, редактирано и преведено от Нух Ха Мим Келлер (стр. 595)
[12] Т.е. ако извършат убийство няма да бъдат наказани според закона. – Б.а.
[13] Ахмад ибн Накиб ал-Мисри, редактирано и преведено от Нух Ха Мим Келлер (стр. 508, o1.1-2)
[14] Абдулла ал-Мисхадд, ръководител на Фатва Съвета на Ал-Азар, Университета на Ал-Азар , 23 септември 1978 г
[15] Обновлението присъства постоянно в исляма, тъй като мюсюлманите вярват, че самата идея на пророка Мохамед е „да реформира“ грешните политеистични и монотеистични представи. Всяко консервативно обръщане към миналото (тадждид – необходимостта от завръщане към фондаментите, първоизточниците – Корана и Сунната) е съпроводено от самостоятелното интерпретативно усилие или иджтихад. Директно взаимодействие с първоизточниците на откровението. Дотолкова си израсъл в религиозното познание, че сам прилагаш интерпретативно усилие, надскачайки традициите във времето. Това включва и най-големите фундаменталисти, не само модернисти. Рухолах Хомейни е скорошен пример за подобен реформатор.
Вътрешноислямската логика на тадждид твърди, че реформатор е още самият пророк Мохамед, който „възстановява“ единобожието. Като велик „обновител“ (муджаддид) е определян например умайядският халиф Омар II (упр. 717-720 г.). Ислямската история следва свои вътрешни „правила“ и обновителят на вярата е титла, към която някои по-истъкнати учени се стремят. „Муджаддид-ад-дин“ или „Мухи ад-дин“ („Съживител на вярата“). – Б.а.
[16] Заедно с още два: Коран 5:51, „О, вярващи, не взимайте юдеите и християните за ближни!…“ и Коран 3:28, „Вярващите да не взимат неверници за ближни вместо повярвалите…“
[17] Превод, мой. – Б.а.
[18] Естествено, това посещение не премина и без ответна реакция. Двама атентатори се самовзривиха в град Блида, на около 40–50 км югозападно от столицата Алжир. Според първоначалните данни те са се опитали да достигнат полицейски обект, но са били спрени, преди да стигнат целта си. Взривовете са убили единствено двамата нападатели, като има няколко ранени служители и цивилни. Папата, който по това време се намираше в Алжир, продължи програмата си без промени. Към момента нито една организация не е поела отговорността. Международни медии, включително AFP, Reuters и Le Monde, отбелязаха, че инцидентът е съвпаднал по време с визитата, но няма доказателства, че папата е бил пряката цел на нападението. Това, обаче, не изключва възможността атаката да е била насочена именно към такфира и онези, които допускат неверниците по тези земи.
[19] Наречени „Апостолически църкви“, защото и двете поддържат принципа на „апостолическата приемственост“ (наследственост).
[20] Абдест произлиза от персийските думи (آب, Аб – вода) и (دست, Дест – държане), което означава „държане на водата или чистотата“ – с други думи, да се държим и останем чисти. А от терминологична гледна точка абдест означава „миенето на определени части от тялото по определен начин“. Думата абдест е въведена в българския език тъй като се използва от мюсюлманите в Турция и останалите мюсюлмани, говорещи турски език. Но в останалия арабски свят, думата за този ритуал е وضوء (ууду).
[21] „New Network Offers Lifeline to Converts From Islam to the Catholic Faith“ в National Catholic Register.
[22] Простиранията (суджуд) в исляма са ключов елемент от молитвата (намаз), символизиращ пълно подчинение, смирение и близост до Аллах.
[23] Латинска сентенция, мото на Париж. Буквалният превод е „Разлюлян от вълните, но никога потопен“, образът идва от кораб, който се блъска в бурното море, но не потъва. Мотото отразява издръжливостта и непоколебимостта на града, олицетворен от средновековните корабостроители (навигатори), чиято гилдия е управлявала търговията по река Сена. Корабът се появява и в герба на Париж. Днес изразът се използва като символ на устойчивост пред изпитанията – множеството революции, войни, етнически кризи и особено след терористичните атаки от 2015 г., когато парижани го издигнаха като израз на непреклонност пред радикализма.
