Участници от инициативата „Искаме български паметник“ бяха на общественото обсъждане в Княжеската градина. Снимка: Владимир Чешмеджиев
След десетилетия чакане и три години след началото на демонтажа на МОЧА, от Столична община започнаха дискусия какво да се прави с монумента.
Направен е специален сайт по темата – knyazheska.sofia.bg, има и анкета, в която се питат гражданите какво мислят за Княжеската градина, нейната история, настояще и бъдеще. За съжаление, в тази анкета отговорите за самия монумент и неговото заместване с нов български паметник не са отразени подходящо.
В момента на обществото се поставя да избира между два варианта, накратко – възстановяване на МОЧА или пълното му разрушаване и изграждане на парково пространство.
Възраждането на МОЧА – реставриран, обновен и отворен ще е катастрофа. Този монумент е над три пъти по-висок от паметника на Васил Левски. Нима в София тачим Апостола на свободата три пъти по-малко от Съветската армия? Защо в центъра на нашия град трябва да има капище, на което чуждопоклонници да славят чужда армия, окупирала страната ни? Не, никога повече.
Да се премахне изцяло паметника изцяло пък ще е глупаво от икономическа гледна точка. Нашите бащи и дядовци съвсем буквално са платили за изграждането на изключително скъпа конструкция, която абсолютно би могла да се преизползва за нов паметник. Така техният труд не би отишъл нахалос.
Другият голям проблем на това МОЧА само да бъде физически премахнат и заменен с празно, макар и парково пространство, е че МОЧА е десетилетен символ. Той ще продължи да съществува в паметта на хората, на всеки 9 септември и 9 май комунисти и русофили ще се събират, ще поднасят цветя и венци, ще пускат песни и ще пазят паметта за него. И някога, ако няма нов български паметник, е напълно възможно той да се възроди под нова форма.
Единственият начин МОЧА да бъде тотално изличен е да бъде заместен от сходен по големина и тежест символ.
А София има нужда от символи на българщината.
В нашата столица липсва паметник на Кубрат, основател на Стара Велика България.
Липсва паметник на сина му, Аспарух, създател на Дунавска България.
Липсва паметник на Крум Законотвореца, при когото Сердика става част от България.
Липсва паметник на Омуртаг Строителя.
Липсва паметник на княз Борис-Михаил Покръстител.
Липсва паметник на цар Симеон Велики и неговия Златен век.
Липсва паметник на добрия цар Петър.
Липсва паметник на царете Асен и Петър, възстановители на България.
Липсва паметник на цар Иван Асен II. Липсва паметник на цар Калоян.
Списъкът на липсите, за съжаление, е дълъг.
И тук и сега ние имаме монумент, който седи трета година празен, в центъра на София, до историческата сграда на Народното събрание, до катедралния храм, до Софийския университет, до Националния стадион, до повечето театри, опера, зала „България, до всички институции.
Хайде да го използваме за български паметник. Хайде в София да последваме примера на градове като Плевен, които постъпиха разумно и преизползваха постамента на техния Альоша, за да вдигнат паметник на ген. Вазов и Плевенската дивизия.
Публичната дискусия в Княжеската градина на 24 септември ясно показа огромното разделение в обществото ни.
В дискусията участие взеха проф. Даниела Колева – културолог от Софийкия университет (СУ) „Св. Климент Охридски“, доц. Йордан Ефтимов – поет, литературовед от Нов български университет, проф. Петер Цанев – специалист по теория на изкуството, арх. Валери Гюров, доц. Ясен Кьосев – архитект. Имаше модератор, присъстваше и Трайчо Трайков, районен кмет на „Триадица“.
За съжаление, организацията беше лоша. Първо, от дирекция „Масови мероприятия“ на СДВР ми звъннаха на мен, за да ме питат колко човека ще има на събитието в Княжеската градина, защото прочели статусите ми. Обясних им, че не съм организатор, а това е публична дискусия, организирана от Столична община – което те научиха от мен, както и за сайта на общината за поредицата събития.
Второ, да се организира подобна дискусия в работен ден, в работно време – начален час 17:30, е неувашение към работещите хора.
Трето, на събитието все пак имаше около 300 души, които бяха намерили някакъв начин да присъстват.
Условно казано можем да ги разделим на три групи – комунисти, либерали и националисти.
Първата група са комунисти и русофили, които искат възстановяване на МОЧА в оригиналния му вид. Сред тях видяхме Ваня Григорова, която бе на балотаж на последните кметски избори, активисти на „Възраждане“ и БСП. Техни представители вееха руски знамена и обясняваха как през 2026 г. трябва да борим фашизма.
Втората група, условно, са либералите. Те искат премахване на МОЧА и възстановяване на Княжеската градина единствено в парково пространство. Техните лозунги са „МОЧА на чакъл“ и „Тук ще се танцува“. Техни представители говореха за бившата зоологическа градина, която е била в парка, чу се предложение за паметник на починалите животни, искане да се издигне контра-паметник, каквито практики има в други страни с паметници на Холокоста, на робството и на колониализма, чуха се и призиви да се махне асфалта в парка, защото миналото лято е било горещо и трябва да борим глобалното затопляне. Чуха се и предложения за скейт парк, пиене на бирички и други такива жизнеутвърждаващи дейности.
Третата група са, условно, националистите, които искаме МОЧА да бъде заменен с нов български паметник, като обясних защо. През последните години инициативата „Искаме български паметник“ е действала по темата много, като тук има конкретно резюме на вариантите, които предлагаме.
Публичната дискусия бе друго слабо място, за което организаторите търпят критика.
Дискусията бе абсолютна вакханалия и чиста демокрация. Дюдюкания, псувни, средни пръсти, прекъсвания, лозунги, надвиквания, ръгане с лакти за микрофона и много неовладени емоции. Уж възрастни хора, а държащи се като особено невъзпитани малки деца, неумеещи и не знаещи какво се прави на публично място.
Тук трябва да кажа, че ако при над 150 въоръжени полицаи на място модераторите и организаторите не могат да усмирят, успокоят и при нужда изгонят викащите, винага за хаосът е изцяло тяхна.
Давам пример – възрастна дама взема микрофона и започва бавно да разказва историята си, образованието си, емоционалната си връзка със София. Спомена, че била избрана за общински съветник през 1991 г. от СДС, което доведе до неистово дюдюкане и псуване от русофилите и комунистите по средата на изречението и до ръкопляскане от страна на другата агитка. В следващото изречение тя каза, че когато трябвало да се гласува решение за демонтаж на паметника, тя гласува той да остане – което доведе до бурни аплодисменти от освиркващите я до преди секунди и до дюдюкане от ръкопляскащите пак допреди секунди. Лудост.
В един момент нервите ми не издържаха и се развиках на тълпата да млъкне и само модераторът да дава думата – просто ме заболя главата от тацзи проява на невъзпитание. Тълпата млъкна и някой ме нарече „комунист!“. Пак, лудост.
И все пак, това обсъждане си заслужваше, колкото и да беше пародийно и обтягащо нервите.
С кански усилия успях и аз да взема думата към края, описвайки накратко, че са се чули две позиции – да се възстанови МОЧА и да бъде изцяло унищожен, но третата позиция – да има български паметник не е чута, нито е отразена в анкетата. Призовах всеки да помисли дали ние като българи няма да спечелим, ако има нов, красив български паметник, например на цар Симеон Велики или на св. княз Борис Покръстител.
След мен излязоха още хора, включително Владимир Чешмеджиев от Клуб „Родолюбие и отечествознание“, който каза също, че нов български паметник би бил разумно нещо.
След него излезе едно 14-годишно момче, носещо тениска на партия „Възраждане“. Подготвих се да чуя нещо ужасно – как трябвало да пазим историята и да възстановим монумента или нещо от сорта. Обаче…
Момчето започна с нещо много правилно – мисля, че беше най-младият участник в дискусията, в която средната възраст бе много над 50. С право каза, че младите ми трябвало да решат какво да се прави, защото те и той ще живеят най-много време още. И тук изненадата, цитирам по памет: „На мен ми е ясно, че паметникът няма как да бъде възстановен както беше. Но това, което онзи господин каза (визирайки мен) е разумно, наистина ще е добре да се направи паметник на цар Симеон“.
Само заради тези думи на това младо момче, дошло очевидно с други цели и идеи, вчерашният ден си заслужаваше.
Един нов, красив български паметник, заедно със съответното допълнително залесяване, почистване и разкрасяване на Княжеската градина, е начинът в София да се помирим всички българи, независимо от политическите си възгледи.
Още по темата
Факти за паметника на Червената армия-окупаторка в София и за горяните
Най-високите паметници в европейските столици
Време е да махнем съветските паметници
Футболен прецедент ли е случаят с МОЧА?
Борите руското влияние изключително неправилно
2021 – Дойде моментът за демонтаж
2022 – Крахът на Безсмъртния полк
2022 – На 9 септември – Искаме български паметник!
2023 – Искаме български паметник!
2023 – Най-големият паметник в столицата разделя нацията
2023 – Сбогом на МОЧА! Искаме български паметник!
2026 – Нов български паметник в Княжеската градина ще успокои страстите в София
